Небесни псета

— Да, от легендата няма да стане особено хубав филм — съгласи се той.

Седях сам-самичък на пода в празната стая.

След като се върнахме в къщата на какуре на Холивудските хълмове, Йоримицу ме отведе право в нея. Каза ми да съм седнел на пода и да съм медитирал. „За-зен“ беше думата, която употреби, и то с тон, който не търпи възражения.

Не съм запален по медитирането, то ме отегчава до смърт. През годините доста народ се е опитвал да ми грабне акъла с чудесата, които се постигали чрез медитация — как на човек му олеквало на душата и му ставало едно такова хубаво и ведро и други дрънканици от тоя десен. Още помня времето, когато личните мантри бяха най-големият хит в Калифорния — през седемдесетте бяха станали едва ли не задължителни като копринените ризи с пъстър десен и клошираните панталони. По едно време ходех с един фотомодел — това беше преди епохата на „супермоделите“, макар че и тази като нищо щеше да ме прескочи, и то без да се засилва. Прехласваше се по поредния Махариши или Бхагван, или не помня вече как се казваше нейният похотлив тантурест свами и живееше заради трансценденталната медитация. Твърдеше, че благодарение на нея оргазмите й били по-силни. В известен смисъл си беше права, защото медитираше и правеше йогистки упражнения, както я е майка родила, а междувременно аз зяпах, от което се надървях страхотно. За нейните оргазми не знам, но моите наистина си бяха добри. Понечих да разкажа всичко това на Йоримицу, но той само долепи пръст до устните си и прошепна „за-зен“.

И така, използвах времето, за да мисля.

Което ми бе само добре дошло — и бездруго имах да обмислям куп неща.

Преди това, докато пътувахме с колата, попитах Йоримицу какво смята да прави с Роза, а той ме погледна някак странно и се почеса по брадата точно като Тоширо Мифуне.

— Това до голяма степен зависи от теб — отвърна ми той.

— В какъв смисъл? Какво мога да направя аз?

— Точно както Минамото но Йоримицу е нападнал Шутен Доджи в неговата твърдина в планината Ое, и какуре ще нападне горьо-до.

— А знаеш ли къде са? — поинтересувах се.

— Хай. Твоят господин Джак Рипън притежава имение сред хълмовете северно от града. Горьо-до ще изпълнят обреда там.

Говореше ми за пищната извънградска вила на Изкормвача сред хълмовете на Санта Барбара. Бе строена през трийсетте години за Ървинг Талбърг и се славеше с ненадминатия си разкош. Да не говорим пък за гледката, откриваща се към океана. Всяка година в навечерието на Вси светии Рипън организираше там прословутите си маскени балове, на които канеше каймака на холивудското светско общество, а напоследък гръмна новината, че е преотстъпил вилата за поредния цирк на Мадона — не знам коя си нейна сватба. Излишно е да казвам, че не съм и припарвал до имението, официално известно като Райските порти — заради гледката.

— Значи ще разрушите прословутата вила на Рипън?

— С твоя помощ — уточни Йоримицу.

Уморих се да седя на твърдия под и закрачих напред-назад из празната стая. Преброих крачките в едната посока, после и в другата. Когато ми втръсна, преброих и крачките по периметъра. Опитах се да вдигна всички числа на квадрат, но явно някъде бях объркал сметките. Продължих да крача, докато излязоха. За-зенът действаше.

Йоримицу ми бе обяснил как какуре очаквали схватката да е на живот и смърт. Горьо-до се били окопали в Калифорния по-дълбоко, отколкото те си мислели, и били повикали на помощ доста бесове. Йоримицу добави, че горьо-до ги бивало много в бой. Освен това Рипън и тайфата му безспорно очаквали какуре да ги нападнат и щели да бъдат нащрек, особено пък след като се разчуело, че съм избягал от полицията.

— И на какво разчитаме ние? — попитах аз.

Йоримицу се подсмихна някак странно. Знам, че от политическа гледна точка е ужасно погрешно, дори расистко да употребявам в описание на човек от Изтока прилагателното „непроницаем“, но да ви призная, не се сещам за по-добър начин да предам изражението върху лицето на Йоримицу.

— Шоки — отвърна той.

Сетне ми обясни, че Шоки бил прославен японски воин, страшилище за бесовете. Именно на него се е молел онзи първи Йоримицу от преданието за планината Ое. То се предавало от уста на уста повече от хилядолетие. Шоки бил нещо като дух отмъстител, „съдник на ада“, дал оброк да води вечен кръстоносен поход срещу бесовете. Нещо като японски Зоро.

— Значи Шоки е мъртъв — отбелязах аз.

Йоримицу поклати глава.

— Неправилно отношение — въздъхна той.

— Извинявай. Нещо не разбирам.

— Шоки е дух, нито е мъртъв, нито пък е жив, освен във вярата. Подобно на Шутен Доджи, и той може да бъде повикан на помощ.

— Добре де…

— Но никой от нас не може да послужи като вместилище за него.

— Защо? — поинтересувах се аз, макар и още да не бях съвсем наясно с основната идея.

— Ние не сме от тази земя. За нас Калифорния е чужбина. За да повикаме Шоки, ни трябва човек, който е свързан със земята. С духа, с душата й.

— С душата на земята ли? Тук, в Калифорния? — ахнах аз. Йоримицу кимна. — А как тогава горьо-до ще повикат духа на Шутен Доджи?