Нощна сянка

Част четвърта

Империята, Прага

27.

— Къде ми са червените чорапи? — Матю слезе по стълбите и изгледа намръщено сандъците, пръснати по целия първи етаж. Настроението му се бе сринало безвъзвратно по средата на четириседмичното ни пътуване, когато се разделихме с Пиер, децата и багажа си в Хамбург. Изгубихме още десет дни само защото влязохме в католическа държава, която отмерваше времето по различен календар. В Прага беше 11 март, а децата и Пиер още ги нямаше.

— Никога няма да ги намеря в тази бъркотия! — заяви Матю и изля гнева си върху една от моите фусти.

След като седмици наред бяхме живели с това, което можеше да се побере в дисагите ни и един-единствен общ куфар, вещите ни най-накрая бяха пристигнали три дни след нас във високата тясна къща, кацнала на стръмна улица, водеща към пражкия замък, известна като «Споренгасе». Немските ни съседи я наричаха още улица «Шпора», защото това бе единственият начин да накараш кон да я изкачи.

— Не знаех, че имаш червени чорапи — казах аз и се изправих.

— Имам. — Матю започна да рови в сандъка с моето бельо.

— Е, няма как да са тук — отбелязах очевидното.

Вампирът скръцна със зъби.

— Търсих навсякъде другаде. — Изгледах напълно благоприличните му черни чорапи.

— И защо червени?

— Защото се опитвам да привлека вниманието на императора на Свещената Римска империя! — Матю разрови още една купчина мои дрехи.

Кървавочервени чорапи щяха да направят нещо повече от простото привличане на блуждаещ поглед, тъй като човекът, който се канеше да ги надене, беше метър и осемдесет висок вампир и по-голямата част от ръста му бяха крака. Но нищо не можеше да отклони Матю от плана му. Съсредоточих се и поисках чорапите сами да се покажат, след това последвах червените нишки. Способността да издирвам хора и предмети беше непредвидена допълнителна екстра на факта, че бях тъкачка, и по време на пътуването ми се предоставиха няколко възможности да се възползвам от нея.

— Пристигна ли пратеникът на баща ми? — Матю хвърли още една фуста върху белоснежната планина, която растеше между нас, и продължи да рови.

— Да. Това, което остави, е до вратата, каквото и да е то. — Прегледах съдържанието на един пропуснат от него сандък: метални рицарски ръкавици, щит с двуглав орел върху него, богато украсена чаша. Триумфално измъкнах дългите червени чорапи. — Намерих ги!

Матю бе забравил за чорапите. Пакетът от баща му сега обсебваше цялото му внимание. Погледнах да видя какво толкова го е заинтригувало.

— Това… Бош ли е? — Познавах творчеството на Йеронимус Бош, защото използваше алхимични средства и символи. Платната му бяха покрити с летящи риби, насекоми, огромни домакински съдове и плодове, на които придаваше чувственост. Много преди психеделичното да стане модерно, Бош виждаше света в ярки цветове и обезпокояващи комбинации.

Също като картините на Холбайн в «Старата ложа», и тази творба не ми беше позната. Беше триптих от три съединени дървени панела. Триптихите се правеха, за да се поставят на олтар, и се държаха затворени, освен ако нямаше някаква специална религиозна церемония. В съвременните музеи рядко показваха външната им част. Почудих се какви ли още невероятни изображения съм пропуснала.

Художникът бе покрил външната страна на панелите с кадифено черна боя. На два от тях бе нарисувано изсъхнало дърво, което блестеше на лунната светлина. В корените му бе приклекнал малък вълк, а на най-горните му клони бе кацнала сова. И двете животни гледаха многозначително в зрителя. Десетки други очи искряха от земята около дървото, безплътни и втренчени. Зад мъртвия дъб се виждаха измамно нормални дървета с бледи стволове и яркозелени листа, които хвърляха повече светлина върху композицията. Когато се взрях по-внимателно, забелязах ушите, които растяха от тях, сякаш се вслушваха в нощните звуци.

— Какво означава това? — попитах, загледана в творбата на Бош.

Матю си закопчаваше дублета.

— Илюстрира стара фламандска поговорка: «Гората има очи и уши; затова виждам, мълча и слушам». — Думите идеално описваха тайнствения живот на Матю и ми напомниха за девиза, който Елизабет наскоро си бе избрала.

Във вътрешността на триптиха бяха изобразени три взаимосвързани сцени: паднали ангели, нарисувани на същия кадифено черен фон. На пръв поглед приличаха на морски кончета с искрящите си криле, но имаха човешки тела, а главите и краката им бяха извити от болката при падането от небесата. На отсрещния панел мъртвите възкръсваха за Страшния съд в сцена, много по-мрачна от фреските на Сет-Тур. Зяпналите челюсти на риби и вълци бяха входове към ада, които засмукваха прокълнатите и ги обричаха на вечни болки и агония.

В средата обаче се виждаше много различен образ на смъртта: възкръсналият Лазар спокойно излизаше от ковчега си. С дългите си крака, тъмната коса и сериозното изражение той доста приличаше на Матю. Централният панел беше обрамчен с повехнали лози, на които растяха странни плодове и цветове. От някои капеше кръв. Други раждаха хора и животни. И не се виждаше никакъв Исус.