Нощна сянка

— Мога ли да опитам отново? — попитах, като почти очаквах да ми откаже.

— Разбира се. Ако беше вампир, вече щях да съм ти предложил кръвта си. — Той отпусна глава на възглавницата.

Поколебах се за момент, успокоих мислите си и се съсредоточих върху прост въпрос. «Как мога да позная сърцето на Матю?»

Една сребърна нишка заблестя между моето сърце и мястото на челото му, където щеше да се намира третото му око, ако беше вещер. Нишката се скъси и ме привлече по-близо до него, докато устните ми докоснаха кожата му.

Експлозия от картини и звуци избухна в главата ми като фойерверк. Видях Джак и Ани, Филип и Изабо. Видях Галоуглас и непознати мъже, заемащи важни места в спомените на Матю. Видях Елинор и Лукас. Долових тържество, когато е разгадал някаква научна главоблъсканица, радостен вик, докато се носеше из гората да ловува, за което бе създаден. Видях себе си, как му се усмихвам.

А после видях лицето на хер Фукс, вампира, когото бях срещнала в еврейския квартал, и чух ясно думите «Синко, Бенджамин».

Рязко се дръпнах и пръстите ми докоснаха треперещите ми устни.

— Какво има? — попита Матю, като се надигна и ме погледна въпросително.

— Хер Фукс! — Погледнах го с ужас, уплашена, че си е помислил най-лошото. — Нямах представа, че е твой син, че е Бенджамин. — У създанието имаше намек за яростна кръвожадност.

— Вината не е твоя. Ти не си вампир, а Бенджамин разкрива само онова, което сам избере. — Гласът на Матю беше успокояващ. — Сигурно съм доловил присъствието му около теб — следа от миризма, някакъв намек, че е бил наблизо. Точно това ме е накарало да си помисля, че криеш нещо от мен. Оказа се, че греша. Съжалявам, че съм се съмнявал в теб, mon coeur.

— Но Бенджамин сигурно е знаел коя съм. Няма как да не е надушил мириса ти по мен.

— Разбира се, че е знаел — безстрастно потвърди Матю. — Ще го потърся утре, но ако не пожелае да бъде намерен, няма да ни остане друг избор, освен да предупредим Галоуглас и Филип. Те ще съобщят на останалите от семейството, че Бенджамин се е появил отново.

— Ще ги предупредят? — Кожата ми настръхна от страх, когато той кимна.

— Единственото по-страшно нещо от обхванатия от неистова жажда за кръв Бенджамин е Бенджамин с бистър ум, какъвто е бил на срещата с рави Льов. Точно както го каза Джак. Най-ужасните чудовища винаги приличат на обикновени хора.

31.

Онази нощ беляза истинското начало на брака ни. Матю беше по-доволен, отколкото го бях виждала когато и да било. Изчезнаха острите отговори, внезапната промяна в посоката и импулсивните решения, които характеризираха съвместния ни живот досега. Той стана методичен и умерен, но не и по-малко смъртоносен. Хранеше се по-редовно, ловуваше в града и околните села. Когато мускулите му натрупаха маса и сила, започнах да виждам онова, което Филип вече бе отбелязал — колкото и малко вероятно да изглеждаше заради размерите му, Матю чезнеше поради липсата на нормална храна.

Сдобих се със сребриста луна на гърдата, бележеща мястото, от което пиеше той. Различаваше се от всички други белези по тялото ми, липсваше онази защитна тъкан, която се образуваше върху повечето рани. Матю ми каза, че това се дължало на някакво свойство на слюнката му, която затваряла раната, без да ѝ позволява да се излекува напълно.

Неговият ритуал да пие кръв от вена при сърцето ми и моят ритуал с целувката на вещицата, която ми даваше достъп до мислите му, ни осигуриха по-дълбока близост. Не се любехме всеки път, когато си лягахме заедно, но когато го правехме, любенето винаги беше предшествано и следвано от онези изгарящи моменти на абсолютна честност, които премахваха най-голяма тревога и за двама ни — че тайните ни по някакъв начин можеха да ни унищожат. И дори когато не се любехме, разговаряхме по онзи открит и непринуден начин, за който мечтаят всички влюбени.

На следващата сутрин Матю каза на Галоуглас и Пиер за Бенджамин. Яростта на Галоуглас бе по-краткотрайна от страха на Пиер, който се разтреперваше всеки път, когато някой почукаше на вратата или ме приближаваше на пазара. Вампирите го издирваха ден и нощ, а Матю планираше експедициите.

Така и не намериха Бенджамин. Той просто беше изчезнал.

Великден дойде и отмина, и плановете ни за пролетния празник на Рудолф през следващата събота достигнаха финалните си етапи. Двамата с господин Хофнагел преобразихме Голямата зала на двореца в разцъфнала градина с лалета в саксии. Бях замаяна от това място с неговите изящно извити арки, поддържащи сводестия покрив като клоните на върба.

— Ще преместим и портокаловото дърво на императора — предложи Хофнагел с блеснали от безкрайните възможности очи. — А също и пауните.