Нощна сянка

В деня на представлението слугите домъкнаха всеки свободен свещник от двореца и катедралата в отекващата зала, за да създадат илюзията за обсипано със звезди небе, и пръснаха свежа слама по пода. За сцена използвахме основата на стълбището, водещо към имперския параклис. Идеята беше на господин Хофнагел — така можех да се появя в горния край на стълбите в ролята на луната, докато Матю следи движението ми с една от астролабиите на господин Хабермел.

— Не мислите ли, че ще стане прекалено философско? — запитах се на глас аз и докоснах разтревожено устните си.

— Това е дворът на Рудолф Втори — иронично подхвърли Хофнагел. — Тук нищо не е прекалено философско.

Когато залата се напълни за банкета, всички ахнаха изумено.

— Харесва им — прошепнах на Матю зад завесата, която ни скриваше от тълпата. Величественото ни появяване трябваше да стане по време на десерта и дотогава се бяхме натикали в Рицарското стълбище. Матю ме занимаваше с разкази за минали времена, когато яздел коня си по широките каменни стъпала. Когато се усъмних в пригодността на мястото за тази цел, той повдигна вежди.

— Защо според теб го направихме толкова голямо и с такъв висок таван? Пражките зими са адски дълги, а отегчените въоръжени младежи са опасно нещо. Далеч по-добре е да ги оставиш да летят едни към други на висока скорост, отколкото да започнеш война със съседите.

Виното се лееше на воля, храната бе в изобилие и врявата в залата скоро стана оглушителна. Когато поднесоха десерта, двамата с Матю заехме местата си. Хофнагел беше подготвил пасторален декор за Матю и с неохота му позволи да седне под едно портокалово дърво на покрита с плъст табуретка, която трябваше да мине за камък. По уговорен знак аз трябваше да изляза от параклиса и да застана зад стара дървена врата, изрисувана като колесница.

— И да не си посмял да ме разсмееш — предупредих Матю, докато ме целуваше по бузата за късмет.

— Обожавам предизвикателствата — прошепна ми в отговор той.

Зазвуча музика и гостите постепенно утихнаха. Когато всички замлъкнаха, Матю вдигна астролабията си към небето и балът с маски започна.

Бях решила, че най-добрият ни подход към представлението е минимум диалог и максимум танци. Първо, кой иска да седи след обилна вечеря и да слуша речи? Била съм на достатъчно академични сбирки, за да знам, че идеята не е добра. Синьор Пазети с радост научи някои от придворните дами на «танца на блуждаещите звезди» и те щяха да осигурят на Матю небесни тела за наблюдение, докато чака появата на любимата си. Благодарение на известните хубавици, получили роля и облечени в бляскави костюми и накичени с бижута, балът бързо заприлича на училищно представление, на което присъстваха и възхитени родители. Матю правеше измъчени физиономии, сякаш не беше сигурен дали ще издържи още дълго на този спектакъл.

Когато танцът приключи, музикантите възвестиха появата ми с трясък на барабани и рев на тръби. Господин Хофнагел беше спуснал завеса пред вратата на параклиса, така че само трябваше да мина през нея с божествен блясък (и без да закача в плата луната на главата си, както бях направила на репетицията) и да се взирам с копнеж надолу към Матю. А той, ако е рекла богинята, щеше да гледа жадно към мен, без да криви очи и да зяпа гърдите ми.

Съсредоточих се, за да вляза в ролята си, поех дълбоко дъх и уверено отметнах завесата, мъчейки се да се плъзгам плавно като луната.

Публиката ахна.

Доволна, че съм постигнала подобен ефект, погледнах надолу към Матю. Очите му се бяха окръглили като паници.

«О, не.» Затърсих пипнешком пода с крак, но както и подозирах, вече бях на няколко сантиметра над него — и продължавах да се издигам. Протегнах ръка да се задържа за ръба на колесницата си и видях, че от кожата ми се излъчва перлено сияние. Матю рязко кимна към тиарата ми и малкия сребърен сърп на нея. Нямаше огледало и нямах никаква представа какво ставаше там, но се боях от най-лошото.

— La Diosa! — възкликна Рудолф, изправи се и започна да ръкопляска. — Прекрасно! Невероятен ефект!

Придворните се присъединиха несигурно към аплодисментите. Неколцина първо се прекръстиха.

Задържала пълното внимание на публиката върху себе си, аз събрах ръце на гърдите си и обърнах очи към Матю, който отвърна с мрачна усмивка на обожаващия ми поглед. Съсредоточих се върху спускането си на пода, за да мога да продължа към трона на Рудолф. В ролята си на Зевс той заемаше най-зрелищно изваяния стол, който успяхме да открием на тавана на двореца. Беше невероятно грозен, но подхождаше за случая.

За щастие, когато приближих императора, вече не светех толкова силно и публиката беше престанала да зяпа главата ми, сякаш съм някаква църковна свещ. Направих реверанс.

— Поздрави, La Diosa — избумтя Рудолф, трябваше да мине за божествен тон, но всъщност бе класически пример на преиграване.