Нощна сянка

«Получих с велика радост писмото ти от родния ми град. Познан е по-добро място за теб от Унгария, където те чакат единствено нещастия. Макар да съм старец, писмото ти ме накара да си спомня ясно странните събития от пролетта на 5351 г., когато при мен дойде Едуардус Келеус, учен алхимик и любимец на императора. Той говореше несвързано за човек, когото убил, и че императорските стражи скоро щели да го арестуват за убийство и измяна. Предвиди собствената си смърт и извика: «Ще падна като ангелите в ада». Освен това говореше за книгата, която търсиш и която, както знаеш, бе открадната от император Рудолф. Келеус понякога я наричаше Книга на сътворението, а друг път Книга на живота. Той плака, твърдеше, че иде краят на света. Все повтаряше поличби като «В началото бе липса и желание», «В началото бе кръв и страх», «В началото бе откриване на вещици» и тъй нататък.

В безумието си Келеус беше откъснал три листа от въпросната Книга на живота, преди тя да бъде отнета от императора. Даде ми един лист. Не ми каза на кого е дал другите страници, говореше неразбираемо за ангела на смъртта и ангела на живота. Уви не зная къде се намира книгата сега. Листът вече не е у мен, тъй като го дадох на Авраам бен Елия да го пази. Той умря от чумата и страницата може да е изгубена завинаги. Единственият, който би могъл да хвърли светлина върху загадката, е твоят създател. Дано интересът ти към възстановяването на тази съсипана книга прерасне в изцеление на прекъснатия ти род и да намериш мир с Отеца, който ти е дал живот и дъх. Господ да пази духа ти.»

Твой любящ приятел Йехуда от светия град Прага, син на Безалел, втори ден на месец елул, 5369 г.

— Това ли е всичко? — попита Сковайса след още една дълга пауза. — Само за срещата ли се говори?

— В общи линии. — Нокс направи няколко бързи сметки на гърба на папката. Льов е умрял през 1609 г. Кели го е посетил осемнайсет години преди това. «През пролетта на 1591 г.» Извади телефона от джоба си и погледна с отвращение дисплея. — Нямате ли обхват тук?

— Намираме се под земята — сви рамене Сковайса и посочи дебелите стени. — Значи съм постъпил правилно, като ви съобщих за писмото? — Облиза устни, предвкусвайки наградата си.

— Справихте се добре, Павел. Ще взема писмото. И книгата. — Това бяха единствените неща, които Нокс беше изнасял от Страховската библиотека.

— Добре. Реших, че ще си заслужава заради онова споменаване на алхимията. — Павел се ухили.

Случилото се след това беше жалко. Сковайса имаше нещастието след години безуспешно ровене да намери нещо безценно за Нокс. С няколко думи и един малък жест Нокс се погрижи Павел никога да не може да сподели с друго създание какво е видял. Не го уби от сантименталност и по етични причини. Това би било вампирска реакция, както знаеше от миналата есен, когато откри Джилиан Чембърлейн подпряна на стената в хотел «Рандолф». Като вещер той просто освободи съсирека, който вече се спотайваше в бедрото на Сковайса, за да може да стигне до мозъка му. Щом се озова там, той предизвика масиран инсулт. Щяха да минат часове, преди някой да го намери, и щеше да е твърде късно, за да го възстановят.

Нокс се върна до колата под наем с голямата като библия книга и писмото. След като се отдалечи достатъчно от манастирския комплекс, той отби и извади с треперещи ръце новата си придобивка.

Всичко, което Паството знаеше за загадъчната книга за произхода, Ашмол 782, се основаваше на подобни фрагменти. Всяко ново откритие драматично увеличаваше познанието им. И това писмо съдържаше повече от краткото описание на книгата и завоалирани намеци за значението ѝ. Тук имаше имена и дати, както и стряскащото откровение, че книгата, видяна от Даяна Бишъп в Оксфорд, бе с три липсващи страници.

Нокс отново прегледа писмото. Искаше да научи повече, да изстиска всяка потенциално полезна капка информация от него. Този път някои думи и фрази се набиха в съзнанието му — «прекъснатия ти род», «Отеца, който ти е дал живот и дъх», «твоят създател». При първото четене Нокс беше приел, че Льов говори за Бог. Сега обаче стигна до съвсем различно заключение. Той извади телефона си и натисна едно копче.

— Oui.

— Кой е Вениамин бен Гавриил? — настоятелно попита Нокс.

Последва момент на пълно мълчание.

— Здравейте, Питър — поздрави Жербер Орийак. Свободната ръка на Нокс се сви в юмрук от спокойния отговор. Това беше толкова типично за вампирите от Паството. Говореха за честност и сътрудничество, но бяха живели прекалено дълго и знаеха твърде много. И, подобно на всички хищници, не бяха склонни да делят плячката си.

— «Вениамин е граблив вълк.» Зная, че Вениамин бен Гавриил е вампир. Кой е той?

— Никой важен.

— Знаете ли какво се е случило в Прага през 1591-ва? — рязко попита Нокс.

— Страшно много неща. Не можете да очаквате от мен да ви разказвам всяко събитие, сякаш съм гимназиален учител по история.