Нощна сянка

— Не, милорд. Заведох го в ковачницата и при господин Хофнагел. — Пиер се изправи в целия си относително дребен ръст и изгледа работодателя си. — Помислих си, че би трябвало да покаже рисунките си на човек с истински умения в тази област. Господин Хофнагел беше изключително впечатлен и за награда му направи на място портрет с перо.

— Пиер ме заведе и в казармата на стражите — с тъничък глас се обади Джак. — Там намерих това. — И вдигна връзка ключове. — Исках само да видя еднорога. Не можех да си представя как се е качил по стълбите и си мислех, че трябва да има криле. После господин Галоуглас ми показа Рицарското стълбище. Рисунката на бягащия елен много ми хареса, господин Ройдън. Стражите си приказваха. Не успях да разбера всичко, но чух думата einhorn и си помислих, че те може би знаят къде е той, и…

Матю хвана Джак за раменете и приклекна, за да се озове лице в лице с него.

— Знаеш ли какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали? — Съпругът ми изглеждаше толкова уплашен, колкото и детето.

Джак кимна.

— А виждането на еднорог заслужава ли си пердаха?

— Ял съм пердах. Но никога не съм виждал магическо животно. С изключение на лъва в менажерията на императора. И дракона на госпожа Ройдън. — Джак погледна ужасено и сложи ръка на устата си.

— Значи си виждал и това, нали? В такъв случай Прага е отворила очите на всички. — Матю се изправи и протегна ръка. — Дай ми ключовете. — Момчето се подчини с неохота. Матю му се поклони. — Задължен съм ти, приятел.

— Но аз бях лош — прошепна Джак. Потърка се отзад, сякаш вече чувстваше наказанието, което щеше да му въздаде съпругът ми.

— Аз пък съм лош през цялото време — призна Матю. — Понякога от това излиза нещо добро.

— Да, но вас никой не ви пердаши — посочи Джак, който още се опитваше да проумее този странен свят, в който големите са задължени на малки момчета и героят му всъщност не е чак толкова идеален, колкото го е смятал.

— Бащата на Матю веднъж го би с меч. Видях го. — Огнедишащият дракон леко се размърда в гръдния ми кош в знак на съгласие. — После го събори на земята и стъпи върху него.

— Сигурно е голям колкото Сикст, мечока на императора — каза Джак. Беше изумен от мисълта, че някой може да победи Матю.

— Такъв е — съгласи се Матю и изръмжа като въпросния мечок. — А сега марш обратно в леглото.

— Но аз съм пъргав… и бърз — запротестира Джак. — Мога да взема книгата на госпожа Ройдън, без никой да ме види.

— И аз мога, Джак — увери го Матю.

Матю и Галоуглас се върнаха от двореца целите в кръв, кал и сажди — и с Ашмол 782.

— Намерили сте я! — извиках. Двете с Ани чакахме на първия етаж. Бяхме опаковали в малки чанти най-важните неща за пътуването.

Матю отвори книгата.

— Първите три страници са изчезнали.

Книгата, която бе съвсем цяла само преди няколко часа, сега бе повредена, текстът препускаше през страницата. Смятах, след като се сдобием с нея, да прекарам пръсти по буквите и символите, за да определя значението им. Сега това бе невъзможно. Веднага щом докоснех страницата, думите се пръскаха във всички посоки.

— Открихме Кели с книгата. Беше се навел над нея и каканижеше като побъркан. — Матю замълча за момент. — А книгата му отговаряше.

— Истината казва, лельо. Чух думите, но не ги разбрах.

— Значи наистина е жива — промълвих аз.

— И наистина мъртва — добави Галоуглас, докосвайки подвързията. — Зло и същевременно могъщо нещо.

— Когато ни видя, Кели закрещя с пълно гърло и започна да къса страници. Стражите цъфнаха, преди да успея да стигна до него. Трябваше да избирам между книгата и Кели. — Матю се поколеба. — Правилно ли постъпих?

— Мисля, че да — отвърнах. — Когато открих книгата в Англия, тя беше повредена. Може да се окаже по-лесно да открием изчезналите страници в бъдещето, отколкото сега. — Съвременните средства за търсене и библиотечните каталози щяха да са от огромна помощ, след като знаех какво търся.

— Стига страниците да не са унищожени — изтъкна Матю. — Ако случаят е такъв…

— Тогава никога няма да научим всички тайни на книгата. Но въпреки това твоята лаборатория би могла да разкрие повече за запазеното, отколкото си представяхме, когато започнахме това издирване.

— Значи си готова да се върнем? — попита ме той. В очите му проблесна нещо, но само за миг. Вълнение ли беше това? Или ужас?

Кимнах.

— Време е.

Избягахме от Прага под светлината на огньовете. Другите създания като нас се криеха през Валпургиевата нощ — не искаха да бъдат виждани от празнуващите и хвърлени в кладата.

Замръзналите води на Северно море едва ставаха за плаване и пролетта беше разчупила ледовете в заливите. Кораби потегляха от пристанищата за Англия и без никакво чакане успяхме да хванем един. Въпреки това времето беше лошо, когато напуснахме европейския бряг.

Открих Матю да изучава книгата в каютата ни под палубата. Беше открил, че е съшита с дълги косми.

— Dieu — промърмори той. — Колко ли още генетична информация съдържа това нещо? — Преди да успея да го спра, той докосна с върха на кутрето езика си и после проследи капките кръв, падащи от косата на бебето на първата запазена страница.