— Да. Отдавна се опитва да разбере как демоните, вещиците и вампирите са свързани помежду си и с човешките същества. Този ръкопис, ако можем да го съберем отново и да проумеем съдържанието му, може да ни осигури важни насоки за търсене.
Лешниковите очи на баща ми се взряха в мен.
— Това само теоретични въпроси ли са за твоя вампир?
— Вече не. Аз съм бременна, татко. — Докоснах корема си. Напоследък го правех непрекъснато, без изобщо да се замислям.
— Знам. — Той се усмихна. — Досетих се и за това, но се радвам, че го чух и от теб.
— Ти си тук едва от четирийсет и осем часа. Не исках да ти струпвам всичко наведнъж на главата — засрамих се аз. Баща ми стана и ме прегърна. Притисна ме силно към себе си. — Между другото, би трябвало да си изненадан. Вещиците и вампирите не би трябвало да се влюбват помежду си. И определено не би трябвало да им се раждат деца.
— Майка ти ме предупреди за това — видя го с онова нейно невероятно зрение. — Той се разсмя. — Непрекъснато се безпокои за нещо. Ако не за теб, то за вампира. Моите поздравления, скъпа. Едно дете е чудесен дар.
— Надявам се, че ще можем да се справим. Кой знае какво може да се окаже?
— Можеш да се справиш с много повече, отколкото си мислиш. — Баща ми ме целуна по бузата. — Хайде, да се поразходим. Покажи ми любимите си места из града. С огромно удоволствие бих се срещнал с Шекспир. Един от малоумните ми колеги си мисли, че «Хамлет» бил написан от кралица Елизабет, представи си. И като стана въпрос за колеги, как е станало така, че след като години наред купувах биберони и ръкавици в Харвард, се оказах с дъщеря, която преподава в Йейл?
— Любопитен съм за нещо — каза баща ми, взирайки се във виното си.
Двамата бяхме направили чудесна разходка, бяхме вечеряли дълго и спокойно, децата бяха в леглата си, а Рошльо хъркаше до камината. Дотук денят беше направо съвършен.
— За какво, Стивън? — попита Матю и се усмихна над собствената си чаша.
— Колко време според вас ще можете да контролирате този луд начин на живот, който водите?
Усмивката на Матю се стопи.
— Боя се, че не разбирам въпроса ти — сковано рече той.
— Двамата държите абсолютно всичко адски изкъсо. — Баща ми отпи глътка вино и се загледа многозначително към юмрука на Матю, свил се около чашата. — С тази твоя хватка можеш неволно да унищожиш онова, което обичаш най-много.
— Ще го имам предвид. — Матю се контролираше, но едва-едва. Отворих уста да изгладя нещата.
— Престани да се опитваш да оправяш нещата, скъпа — каза баща ми, преди да съм изрекла и една дума.
— Не се опитвам — възразих аз.
— Напротив — настоя Стивън. — Майка ти го прави през цялото време и много добре познавам знаците. Това може да е единственият ми шанс да говоря с теб като с възрастен човек, Даяна, и нямам намерение да смекчавам думите си само защото ти или той ще се почувствате неудобно от тях.
Баща ми пъхна ръка в дрехата си и извади някакъв памфлет.
— Ти също си се опитвал да оправиш нещата, Матю.
«Новини от Шотландия» — пишеше с дребен шрифт над по-голямото заглавие: «ОТНОСНО ОТВРАТИТЕЛНИЯ ЖИВОТ НА ДОКТОР ФАЙЪН, ВИДЕН МАГЬОСНИК, ИЗГОРЕН В ЕДИНБУРГ МИНАЛИЯ ЯНУАРИ».
— Целият град говори за шотландските вещици — каза баща ми и бутна материала към Матю. — Но създанията разказват различни истории от онези на топлокръвните. Твърдят, че великият и ужасен Матю Ройдън, враг на вещиците, не се подчинил на желанието на Паството и спасил обвинените.
Пръстите на Матю спряха движението на памфлета.
— Не би трябвало да вярваш на всеки слух, Стивън. Лондончани си падат по клюките.
— Единственото, което ще ни последва у дома от тази епоха, е ръкописът — намесих се аз.
— Не можете да вземете книгата. — Баща ми ме погледна съчувствено. — Мястото ѝ е тук. И без това с дългия си престой сте изкривили достатъчно времето.
— Много внимавахме, татко. — Бях жегната от критиката му.
— Внимавали сте? Та вие сте тук от седем месеца. Заченали сте дете. Най-дългият период, който аз съм прекарвал в миналото, е две седмици. Вие вече не сте бродници из времето. Вече сте жертва на едно от най-основните прегрешения в работата на антрополога — станали сте местни.
— Бил съм тук и преди, Стивън — благо рече Матю, а пръстите му забарабаниха по бедрото му. Това открай време бе лош знак.
— Миналото ни е променило — казах аз, отвръщайки на гневния поглед на баща ми. — Логично е да се приеме, че и ние сме го променили.
— И смяташ, че в това няма нищо лошо? Броденето из времето е сериозна работа, Даяна. Дори за най-краткото посещение ти е нужен план — план да оставиш всичко такова, каквото си е било.
Размърдах се в стола си.
— Нямахме намерение да оставаме тук толкова дълго. Просто едно нещо доведе до друго, и сега…
— И сега ще оставите каша. И сигурно ще заварите каша, когато се приберете. — Баща ми ни изгледа сериозно.
— Схванах, татко. Оплескали сме нещата.