Нощна сянка

Двамата с баща ми не можехме да спрем да се поглеждаме — нито по пътя към вкъщи, нито след като се озовахме на сигурно място в «Еленът и короната», която като по чудо се оказа празна. Там двамата се прегърнахме свирепо.

— Наистина си ти. Гласът ти е същият като на майка ти — каза той и се дръпна на една ръка разстояние, за да може да ме разгледа. — Че и приличаш на нея.

— Хората твърдят, че имам твоите очи — заявих, като също го изучавах. Когато си на седем, не забелязваш подобни неща. Сещаш се за тях по-нататък, когато е вече късно.

— Значи е така. — Стивън се разсмя.

— Даяна има и вашите уши. И миризмите ви са донякъде сходни. Точно затова ви разпознах при «Свети Павел». — Матю нервно прокара пръсти през подстриганата си коса, после подаде ръка на баща ми. — Матю.

Баща ми погледна протегнатата ръка.

— Без фамилно име? Да не би да сте някаква знаменитост като Холстън или Шер? — Внезапно и ярко осъзнах какво съм изпуснала, че баща ми не е бил около мен, докато бях момиче, за да се прави на гадняр, когато се среща с момчетата, с които излизам. Очите ми се насълзиха.

— Матю има много фамилни имена. Да приемем само, че е… сложно — казах аз и преглътнах сълзите си. Баща ми се разтревожи от внезапния прилив на емоции.

— Матю Ройдън ще свърши работа засега — каза Матю, привличайки вниманието на баща ми върху себе си. Двамата си стиснаха ръцете.

— Значи ти си вампирът — въздъхна баща ми. — Ребека се поболява от тревоги за особеностите на връзката ти с дъщеря ми, а Даяна още не може да кара колело.

— Ох, тате. — Изчервих се в мига, в който думите излязоха от устата ми. Държах се като дванайсетгодишна. Матю се усмихна и тръгна към масата.

— Няма ли да седнеш и да пийнеш малко вино, Стивън? — Той подаде на баща ми чаша, след което придърпа стол за мен. — Сигурно си шокиран да видиш Даяна.

— Може да се каже. Ще пийна с удоволствие. — Баща ми седна, отпи от виното и кимна одобрително, преди да направи видимо усилие да поеме нещата в свои ръце. — И тъй — поде енергично, — казахме си здрасти, поканихте ме в дома си и сега съм седнал с вас на чашка. Изпълнихме съществените западни ритуали. Вече можем да говорим по същество. Какво правиш тук, Даяна?

— Аз ли? А ти какво правиш тук? И къде е мама? — Бутнах настрана чашата, която ми наля Матю.

— Майка ти е у дома и се грижи за теб. — Баща ми поклати с изумление глава. — Направо не мога да повярвам. Не може да си с повече от десет години по-млада от мен.

— Винаги забравям, че си много по-възрастен от мама.

— Самата ти ходиш с вампир, а имаш нещо против нашия роман между май и декември? — Шеговитият израз на баща ми ме подкани да се разсмея.

Разсмях се, като в същото време пресметнах набързо.

— Значи идваш от 1980-а, или някъде там.

— Точно така. Най-накрая приключих учебната година и реших малко да попътешествам. — Стивън ни изгледа. — А вие тук и сега ли се запознахте?

— Не. Запознахме се през септември 2009. В Бодлианската библиотека. — Погледнах към Матю, който ми се усмихна окуражаващо. Поех дълбоко дъх: — Мога да бродя из времето като теб. И доведох Матю със себе си.

— Знам, че можеш да бродиш из времето, фъстъче. Миналия август изкара ангелите на майка си, когато изчезна на третия си рожден ден. Най-лошият ѝ кошмар е щапуркащ из времето дребосък. — Той ме погледна проницателно. — Значи имаш моите очи, уши и способност да бродиш из времето. Нещо друго?

Кимнах.

— Мога да правя магии.

— О! Надявахме се, че няма да се увличаш по огъня като майка ти, но явно не сме извадили този късмет. — Баща ми като че ли се смути и сниши гласа си: — Може би е по-добре да не споменаваш за таланта си в компанията на други като нас. А когато те се опитват да те учат на магиите си, просто пускай думите да влизат през едното ти ухо и да излизат от другото.

— Иска ми се да ми го беше казал по-рано. Щеше да ми помогне със Сара — отвърнах аз.

— Добрата стара Сара. — Смехът на баща ми бе топъл и заразителен.

Откъм стълбите се чу тропот на крака и рошав четирикрак парцал и момче прелетяха през прага и треснаха вратата в стената с цялата сила на ентусиазираната им поява.

— Господин Хариът каза, че мога да изляза отново с него и да гледаме звездите. Обещава този път да не ме забрави. Господин Шекспир пък ми даде това. — Джак размаха лист хартия. — Казва, че било кредитно писмо. А Ани през цялото време зяпаше едно момче в «Кардиналската шапка», докато ядеше пая си. Кой е този? — Последните думи бяха съпроводени с мръсен пръст, сочещ към баща ми.

— Това е господин Проктър — обясни Матю и подхвана Джак през кръста. — Нахрани ли Рошльо на връщане? — Нямаше начин да разделим момчето и кучето в Прага, така че Рошльо беше дошъл в Лондон, където странната му външност го направи нещо като местна знаменитост.

— Разбира се, че го нахраних. Забравя ли, яде обувките ми, а Пиер каза, че ще плати за един нов чифт, без да ви казва, но не и за втори. — Джак си запуши устата.

— Съжалявам, госпожо Ройдън. Тичаше по улицата и не успях да го настигна. — Намръщената Ани се втурна в стаята, но се закова на място и пребледня, когато видя баща ми.