Нощна сянка

Това беше проблемът с баща ми — той виждаше всичко. Вещерството му засрамваше вампирите. Макар да имах стотици въпроси — за майка ми и нейната магия, за листа от Ашмол 782 — всичките сякаш се стопиха под спокойния му поглед. От време на време ме питаше нещо съвсем тривиално. Мога ли да хвърлям бейзболна топка? Дали според мен Боб Дилън е гений? Научила ли съм се да опъвам палатка? Не задаваше въпроси за Матю и мен, къде съм ходила на училище, нито дори с какво си изкарвам хляба. Без изразяване на интерес от негова страна на мен ми беше неловко да споделям каквото и да е. Към края на първия ни ден заедно направо ми се ревеше.

— Защо не разговаря с мен? — остро попитах Матю, докато той разкопчаваше корсета ми.

— Защото е твърде зает да те слуша. Антрополог е, професионален наблюдател. Ти си историкът в семейството. Въпросите са твоя стихия, не негова.

— Направо ми се връзва езика пред него и не знам откъде да започна. А когато той ме заговаря, винаги е на някаква странна тема — например дали новите правила в бейзбола не са съсипали играта.

— Това са неща, за които един баща би говорил с дъщеря си, когато започва да я води на мачове. Значи Стивън не знае, че няма да те види как порастваш. Просто няма представа колко време му остава с теб.

Отпуснах се на края на леглото.

— Беше запалянко на «Ред Сокс». Помня как мама казваше, че заради нейното забременяване и победния удар на Карлтън Фиск в шестата игра от Световната серия, есенният семестър на 1975-а бил най-добрият през живота му, въпреки че накрая «Цинцинати» били «Бостън».

Матю меко се разсмя.

— Не се съмнявам, че есенният семестър на седемдесет и пета е бил върхът.

— «Ред Сокс» спечелили ли са изобщо през тази година?

— Не. Но баща ти е спечелил. — Матю ме целуна и духна свещта.

Когато на следващия ден се прибрах, заварих баща ми да седи в дневната на празната къща. Ашмол 782 лежеше отворена пред него.

— Къде я намери? — попитах, докато оставях покупките на масата. — Матю трябваше да я скрие. — Беше ми достатъчно трудно да държа децата по-далеч от онзи проклет компендиум.

— Джак ми я даде. Нарича я «Книгата за чудовища на госпожа Ройдън». Естествено, щом чух за нея, поисках да я видя. — Баща ми обърна страницата. Пръстите му бяха по-къси от тези на Матю, с тъпи върхове и силни, а не издължени и сръчни. — От тази книга ли е изображението на сватбата?

— Да. Имаше и две други илюстрации. Едната на дърво, а другата на два кървящи дракона. — Млъкнах. — Не съм сигурна колко още би трябвало да ти казвам, татко. Зная неща за връзката ти с тази книга, които ти не знаеш. Неща, които още не са се случили.

— В такъв случай ми разкажи какво се е случило с теб, след като си я открила в Оксфорд. И този път искам истината, Даяна. Виждам повредените нишки между теб и книгата, едни такива усукани и оплетени. И някой те е наранил физически.

В помещението се възцари тежко мълчание. Нямаше къде да се скрия от изпитателния поглед на баща си. Накрая не издържах и го погледнах в очите.

— Бяха вещици. Матю заспа и аз излязох да подишам малко свеж въздух. Би трябвало да съм в безопасност. Хванаха ме. — Размърдах се на стола си. — Край на историята. Да поговорим за нещо друго. Не искаш ли да знаеш къде съм учила? Историк съм. Имам постоянно място. В «Йейл». — Бях готова да говоря за всичко с баща ми, с изключение на веригата от събития, започващи с доставянето на стара снимка в квартирата ми в «Ню Колидж» и завършващи със смъртта на Жулиет.

— По-нататък. Сега искам да разбера защо друга вещица е искала толкова силно тази книга, че е била готова да те убие за нея. О, да — каза той, когато го изгледах невярващо. — Сам се досетих. Вещица е направила заклинание на гърба ти, от което ти е останал ужасен белег. Усещам раната. Погледът на Матю се задържа там, а драконът ти — знам и за него — те пази с крилете си.

— Сату… вещицата, която ме залови… не е единственото създание, което иска книгата. Питър Нокс също я търси. Той е член на Паството.

— Питър Нокс — тихо повтори баща ми. — Виж ти, виж ти.

— Срещали ли сте се?

— За съжаление, да. Винаги си е падал по майка ти. За моя радост тя не може да го понася. — Баща ми се навъси и прелисти още една страница. — Определено се надявам Питър да не знае за мъртвите вещици в това нещо. Около тази книга витае някаква тъмна магия, а Питър винаги се е интересувал от този аспект на занаята. Знам защо може да я иска той, но за какво ви е толкова нужна на вас с Матю?

— Създанията изчезват, татко. Демоните стават все по-диви. Вампирската кръв понякога е неспособна да превърне човек. А вещиците не раждат многобройно потомство. Ние измираме. Матю смята, че книгата може да ни помогне да разберем защо — обясних аз. — В нея има много генетична информация — кожа, косми, дори кръв и кости.

— Омъжила си се за нещо като Чарлз Дарвин сред създанията. И освен от измирането, той се интересува и от възникването, нали?