Нощна сянка

— Не ми пука какво е правил, прави или ще направи в бъдеще Уилям Шекспир, стига и той да не е в този миг заедно с граф Нортъмбърленд в голямата зала! — троснах се и се измъкнах от високото легло.

— Разбира се, че Уил не е там долу — махна с ръка Матю. — Уолтър не одобрява римите му, а Кит го смята за разбойник и крадец.

— Е, какво облекчение. Какво смяташ да им кажеш за мен? Марлоу се досеща, че крием нещо.

Сиво-зелените очи на Матю срещнаха моите.

— Вероятно истината. — Пиер му подаде черен дублет със сложна декорация и се загледа втренчено в точка над рамото ми. Беше образец за добър прислужник. — Че можеш да пътуваш през времето и си вещица от Новия свят.

— Истината значи — повторих с равен тон. Пиер чуваше всяка дума, но не показваше никаква реакция, а Матю се държеше сякаш прислужникът беше невидим. Почудих се дали ще останем тук достатъчно дълго, за да мога и аз по същия начин да забравя за присъствието му.

— Защо не? Том ще запише всичко, което казваш, и ще го сравни с бележките си за алгонкинските езици[10]. Никой друг няма да обърне кой знае какво внимание. — Матю изглеждаше по-загрижен за облеклото си, отколкото за реакцията на приятелите си.

Франсоаз се върна с две топлокръвни жени, чиито ръце бяха кълни с чисти дрехи. Тя посочи нощницата ми и аз се скрих зад таблата на леглото, за да я сваля. Бях благодарна, че времето, прекарано в съблекалните, бе премахнало повечето ми притеснения от разголването пред непознати. Плъзнах нощницата над краката си и се опитах да я издърпам през главата.

— Кит ще обърне внимание. Бездруго си търси причина да не ме харесва, а така ще получи няколко.

— Той няма да създава проблеми — каза уверено Матю.

— Марлоу твой приятел ли е, или твоя кукла на конци? — Все още се борех да сваля нощницата през главата си, когато чух някой ужасено да затаява дъх и да произнася приглушено: «Mon Dieu».

Замръзнах. Франсоаз бе видяла гърба ми и белега във формата на кръст, който се простираше от край до край през долната част на гръдния ми кош, заедно със звездата между лопатките ми.

— Аз ще облека мадам — каза хладно Франсоаз на прислужниците. — Оставете дрехите и обратно на работа.

Жените си тръгнаха, след като направиха реверанс и се спогледаха с вяло любопитство. Не бяха видели белезите. Когато излязоха, всички заговорихме едновременно. Ужасеното «Кой стори това?» на Франсоаз се сблъска с «Никой не трябва да знае» на Матю и моето леко отбранително «Това е просто белег».

— Някой ви е дамгосал с герба на рода Клермон — настояваше Франсоаз, клатейки глава. — Същият, който използва и милорд.

— Нарушихме завета. — Все още стомахът ми се преобръщаше, когато си спомнех как друга вещерска ръка ме бе дамгосала като предателка. — Това бе наказанието на Паството.

— Значи затова двамата сте тук — изсумтя Франсоаз. — Паството беше глупава идея от самото начало. Филип дьо Клермон не биваше да се съгласява.

— Но то ни пазеше в безопасност от обикновените човешки същества. — Нямах никакви топли чувства към споразумението и деветчленното Паство, което следеше за изпълнението му, ала дългосрочният му успех в укриването на свръхестествените същества от вниманието на хората бе неоспорим. Древните обещания между демони, вампири и вещици забраняваха заигравките с човешката политика и религия и личните съюзи между отделните видове. Вещиците трябваше да се събират само със себеподобни, както и вампирите и демоните. Представителите на различните видове не биваше да се влюбват и женят.

— В безопасност? Не си мислете, че тук сте в безопасност, мадам. Никой от нас не е. Англичаните са суеверни хора, склонни са да виждат духове във всеки църковен двор и вещици край всеки казан. Паството е единствената преграда пред пълното ни унищожение. Постъпили сте мъдро, като сте потърсили убежище тук. Хайде, трябва да се облечете и да се присъедините към останалите. — Франсоаз ми помогна да сваля нощницата и ми подаде влажна кърпа и паничка със сапун, който миришеше на розмарин и портокали. Стори ми се странно да ме третират като дете, но знаех, че за хората от ранга на Матю е обичайно да ги къпят, обличат и хранят като кукли. Пиер поднесе на Матю чаша с течност, която бе прекалено тъмна, за да е вино.

— Тя не е просто вещица, но и също така и fileuse de temps? — тихо попита Франсоаз съпруга ми. Непознатият термин — «владетелка на времето» — възвърна в съзнанието ми различните нишки, които бяхме следвали, за да стигнем до точно това минало.

— Така е — кимна Матю и се взря в мен, докато отпиваше от чашата.

— Но щом идва от друго време, значи… — започна Франсоаз с широко отворени очи. След това изражението ѝ стана замислено. Сигурно ѝ се бе сторило, че Матю говори и се държи различно.

Тя подозира, че това не е същият Матю, помислих си аз и се разтревожих.

— За нас е достатъчно да знаем, че тя е под закрилата на милорд — намеси се строго Пиер и в гласа му тежеше предупреждение. Той подаде на Матю кама. — Не е важно какво означава това.