Нощна сянка

— Означава, че я обичам и че тя също ме обича. — Матю погледна настойчиво прислужника си. — Без значение какво казвам на другите, това е истината. Ясно?

— Да — отвърна Пиер, макар тонът му да предполагаше съвсем противоположен отговор.

Матю стрелна Франсоаз с въпросителен поглед, а тя сви устни и кимна злобно.

После отново насочи вниманието си към мен и ме уви в дебела ленена кърпа. Сигурно бе забелязала, освен белезите ми, получени през онзи безкраен ден с вещицата Сату, и другите, по-късните наранявания. Но не ми зададе повече въпроси, само ме настани на стола до огнището и започна да ми реше косата.

— А дали това наказание ви сполетя, след като заявихте любовта си към вещицата, милорд? — попита Франсоаз.

— Да. — Матю закачи камата на кръста си.

— Значи тези, които са я дамгосали, не са били manjasang — промърмори Пиер. Използва старата окситанска дума за вампир, «хранещ се с кръв». — Никой не би рискувал да си навлече гнева на рода Клермон.

— Не, беше друга вещица. — Макар да бях защитена от студа, признанието ме накара да потръпна.

— Двама, които са manjasang, позволиха това да се случи — допълни мрачно Матю. — И ще си платят за това.

— Станалото — станало. — Нямах намерение да ставам причина за междуособици сред вампирите. И без това бяхме изправени пред достатъчно предизвикателства.

— Щом милорд ви е приел за своя съпруга, нищо не е свършено за вещицата, която ви е отвлякла. — Пъргавите пръсти на Франсоаз сплитаха косата ми на стегнати плитки. След това ги уви около главата ми и ги забоде с фуркети. — Може в тази забравена от бога страна, в която няма никаква лоялност, името ви да е Ройдън, но ние никога няма да забравим, че сте Дьо Клермон.

Майката на Матю ме бе предупредила, че семейство Дьо Клермон са като глутница. Бях усетила болезнено задълженията и ограниченията на членството в нея през 21-ви век. През 1590 година обаче вещерската ми сила беше непредсказуема, не знаех почти нищо за магиите, а първите ми известни предци дори още не бяха родени. Тук нямах нищо, на което да разчитам, освен на собствената си изобретателност и на Матю.

— Намеренията ни един към друг тогава бяха чисти. Но сега не искам неприятности. — Сведох поглед към пръстена на Изабо и опипах халката с палеца си. Надеждата ми, че ще можем да се слеем с миналото, вече изглеждаше напразна и наивна. Огледах се около себе си. — А това…

— Тук сме само по две причини, Даяна: да ти намерим учител и да открием онзи алхимичен ръкопис, ако можем. — Ставаше въпрос за тайнствения Ашмол 782, който ни бе събрал. През двайсет и първи век той бе на сигурно място сред милиони томове в Бодлианската библиотека в Оксфорд. Когато попълних заявката, нямах представа, че с това просто действие ще разваля сложна магия, която бе приковала ръкописа към полицата, и че същата магия ще се активира отново в мига, в който върна книгата. Освен това бях напълно невежа за многобройните тайни за вещиците, вампирите и демоните, които страниците на ръкописа биха могли да разкрият, както твърдяха слуховете. Матю смяташе, че ще е по-умно да потърсим Ашмол 782 в миналото вместо да се опитваме да развалим магията за втори път в съвременния свят.

— Докато се върнем, това ще е твоят дом — продължи той. Опитваше се да ми вдъхне кураж.

Солидната мебелировка в стаята ми изглеждаше позната от музеи и каталози за аукциони, но никога нямаше да почувствам «Старата ложа» като свой дом. Опипах дебелата ленена тъкан на кърпата — толкова различна от избелелите хавлиени комплекти на Сара и Ем, всичките изтънели от дълга употреба. От другата стая се носеха гласове, които говореха в ритъм, непонятен за съвременния човек — историк или не. Но миналото беше единствената ни възможност. Другите вампири ни дадоха ясно да разберем това през последните ни дни в Мадисън, когато ни бяха подгонили и почти убиха Матю. Ако искахме да изпълним и останалата част от плана ни, първият ми приоритет сега беше да мина за автентична елизабетинска жена.

— «Прекрасен нов свят!» — Беше грубо погазване на историята да цитирам Шекспир две десетилетия преди «Бурята» да бъде написана, но сутринта не беше лека.

— «За тебе той е нов» — отговори ми Матю. — Готова ли си да посрещнеш неприятностите?

— Разбира се. Само да се облека. — Изправих рамене и станах от стола. — Как се поздравява граф?

2.

Тревогите ми за етикета се оказаха излишни. Титлите и формалностите не бяха важни, когато въпросният граф беше любезният гигант Хенри Пърси.