Нощна сянка

Франсоаз, за която приличието имаше значение, цъкаше с език и се суетеше, докато довършваше тоалета ми: нечия чужда фуста; позлатен корсет, който да пристегне атлетичната ми фигура и да ѝ придаде по-традиционна женственост; бродирана рокля, която миришеше на лавандула и кедър, с висока плисирана яка; черна кадифена пола във формата на камбана; и официалното сако на Пиер, единствената дреха, която се доближаваше до моя размер. Колкото и да се опитваше обаче, Франсоаз не успя да го закопчее на гърдите ми. Затаих дъх, глътнах си корема и се надявах на чудо, докато тя опъваше връзките на корсета, но само божествена намеса можеше да направи силуета ми по-изящен.

По време на сложния процес зададох на Франсоаз поредица въпроси. Портретите от периода ме бяха накарали да очаквам да пъхнат под полата ми твърда клетка, наречена кринолин. Ала вместо него тя завърза на кръста ми нещо подобно на направена от плат поничка. Единствената ѝ положителна функция беше, че държеше материята далеч от краката ми и ми позволяваше да се движа по-леко — стига по пътя ми да нямаше мебели. Но от мен се очакваше и да правя реверанси. Франсоаз бързо ме научи на това и ми обясни как да се обръщам към Хенри Пърси — той беше лорд Нортъмбърленд, макар фамилията му да бе Пърси, и освен това да беше граф.

Но нямах възможност да използвам това новопридобито знание. Веднага щом с Матю влязохме в голямата зала, към нас се втурна върлинест младеж в изцапан с кал кафяв кожен костюм за пътуване. Широкото му лице бе оживено от любопитство, което бе повдигнало почти белите му вежди към челото. Линията на косата му по средата имаше V-образна форма.

— Хал! — Матю му се усмихна доволно и свойски като по-голям брат. Но графът не обърна внимание на стария си приятел, а се насочи към мен.

— Г-г-госпожо Ройдън. — Дълбокият му басов глас звучеше безцветно и почти нямаше следа от акцент. Преди да слезем, Матю ми бе обяснил, че Хенри бил малко глух и заеквал от дете. Обаче много добре четял по устните. Ето най-накрая някой, с когото щях да мога да си поговоря, без да се притеснявам.

— Виждам, че Кит пак ме е изпреварил — усмихна се тъжно Матю. — Надявах се сам да ти кажа.

— Какво значение има кой ще сподели щастливата новина? — Лорд Нортъмбърленд се поклони. — Благодаря за гостоприемството, госпожо, и извинете, че ви поздравявам в такъв вид. Много мило, че се подлагате на страданието да посрещнете приятелите на съпруга си толкова скоро. Би трябвало веднага да си тръгнем, щом научихме за пристигането ви. Щеше да е по-правилно да се настаним в странноприемница.

— Добре дошли сте, милорд. — Сега беше моментът да направя реверанс, но тежката ми черна пола бе толкова трудна за управляване и корсетът ми бе пристегнат толкова здраво, че не успях да се наведа от кръста. Поставих краката си в правилната позиция, но се олюлях, щом си подгънах коленете. Голяма ръка с дебели пръсти се стрелна, за да ме хване.

— Наричайте ме Хенри, госпожо. Всички тук ми викат Хал, така че истинското ми име се смята за съвсем официално обръщение. — Като мнозина, които имат затруднения със слуха, той нарочно говореше тихо. Пусна ме и пренасочи вниманието си към Матю. — Защо нямаш брада, Матю? Да не си бил болен?

— Лека треска, нищо сериозно. Бракът ме излекува. Къде са останалите? — Той се огледа за Кит, Джордж и Том.

Голямата зала на «Старата ложа» изглеждаше съвсем различна на дневна светлина. Бях я видяла вечерта, но тази сутрин се оказа, че ламперията всъщност са капаци на прозорци и сега те всички бяха отворени. От това помещението бе станало по-просторно въпреки чудовищно голямата камина в далечния край. Тя бе украсена със средновековни каменни пластики, без съмнение спасени от Матю от руините на абатството, намирало се някога на това място — изпито лице на светец, древен герб, готически кръст.

— Даяна? — Развеселеният глас на съпруга ми прекъсна моя оглед на залата и нейното съдържание. — Останалите са във всекидневната, четат и играят карти. Хал не се чувства удобно да се присъедини към тях, докато не бъде поканен от господарката на дома.

— Графът трябва да остане, разбира се, а ние можем веднага да отидем при твоите приятели. — Стомахът ми се сви.

— Или можем първо да те нахраним — предложи той с блеснали очи. След като посрещнах Хенри Пърси без произшествия, Матю бе започнал да се отпуска. — Някой предложи ли ти нещо за ядене, Хал?

— Пиер и Франсоаз бяха внимателни както винаги — увери ни той. — Разбира се, ако госпожа Ройдън ми прави компания… — Гласът му заглъхна и стомахът му изкъркори заедно с моя. Човекът беше висок като жираф. Сигурно му трябваха огромни количества храна, за да поддържа това тяло.

— Аз също бих се зарадвала на една обилна закуска, милорд — казах през смях.

— Хенри — поправи ме графът внимателно, усмихна се широко и на брадичката му се появи трапчинка.

— Тогава вие ме наричайте Даяна. Не мога да се обръщам към графа на Нортъмбърленд на малко име, ако той продължава да ме нарича госпожа Ройдън. — А Франсоаз толкова бе настоявала да отдам дължимата почит на високата му титла.