Опарени

— Просто вече не съм в настроение за това. Какъв е смисълът? — Тя бързо нахлузи чехлите си, без да поглежда към приятелките си. — А. ни измъчва. Полицията ни търси. Не смятате ли, че е абсурдно да се занимаваме с някакво си шоу за таланти? Как ще караме веспата в затвора?

— Добро отклонение — каза тихо Спенсър.

— Да не се е случило нещо, Ем? — настоя Ариа. — Нещо с А.? Нещо с момичето, което вчера видя по телевизията? Тя наистина ли е на кораба?

Емили извърна поглед и прехапа устната си. Съжаляваше, че приятелките й бяха станали свидетелки на нервния й срив когато видя репортажа за Модния крадец по CNN. Не искаше да ги въвлича в скандал.

— Вчера слезе от кораба — излъга тя, макар че, доколкото й беше известно, това не беше така. Когато предишния ден Емили се върна в стаята й, там нямаше и следа от Джордан, и оттогава не я беше чувала. — Съгласни ли сте повече да не говорим за това?

Настъпи продължителна, неловка пауза.

— Добре — рече загрижено Спенсър.

— Хубаво — отвърна Емили, колкото да каже нещо. Но когато затвори очи, всичко, за което можеше да мисли, беше онази емисия.

Модния крадец

. Джордан, отвеждана в затвора с оранжев гащеризон.

Гугъл й беше предоставил стотици линкове, разкриващи ужасяващите подробности. Джордан — или Катрин Делонг, или както там й беше името — не произхождаше от бедно семейство, както беше казала на Емили, а от рода на богаташи от Ню Йорк. Имаше нейни снимки на различни светски събития и партита на дебютантки в Хемптънс. Тя крадеше яхти, коли, самолети — практически всичко, което можеше да докопа — вече две години, обикаляйки целия свят в опити да извършва все по-големи и дръзки обири. Най-накрая успели да я арестуват и хвърлят в затвора край Филаделфия преди няколко месеца, когато я хванали да кара ферарито на юридическия партньор на баща й. Сега я преследваше ФБР.

Статиите я описваха като самоуверена жена, способна да убеди хората във всичко, само за да постигне своето. Други репортери я определяха като „социопат“, „момичето Худини“ и „мерзавка без уважение към частната собственост“. Очевидно Джордан не крадеше превозните средства, защото имаше нужда от тях, а просто заради тръпката.

Това бе смазващо. С Джордан Емили се беше почувствала като преродена. За няколко блажени часа в света й отново се беше появило нещо хубаво. Как можа да попадне на поредния лъжец? Дали Джордан изобщо я харесваше, или просто беше използвала добротата и щедростта на Емили, за да се покрие? Ами ако Емили бе загазила здраво заради това, че си беше имала работа с нея? А. също знаеше за това — ами ако се раздрънка?

Тя въздъхна и грабна чантата си от перваза, където я беше оставила.

— Връщам се за малко в стаята си. Но утре ще бъда готова за представлението, обещавам.

Тя отиде до асансьора, поглеждайки само веднъж назад през рамо. Ариа и Спенсър си шушукаха нещо, сигурно се чудеха дали да я последват. Радваше се, че не го направиха.

В асансьора нямаше никой друг, а коридорът до стаята й беше празен. Но когато зърна седящата до вратата фигура, тя замръзна на мястото си и сърцето й се разтупка. Това беше Джордан.

Момичето я зърна в същия миг, устните й се разтвориха и то започна да се изправя.

— Емили!

Емили рязко се обърна и тръгна в другата посока, тръстиковата пола драскаше краката й.

— Емили! — извика отново Джордан и се затича след нея. — Почакай!

Емили не спираше да върви, без да каже нищо.

— Знам, че си сърдита — избъбри Джордан. — Съжалявам, че не ти казах по-рано. Опитах се няколко пъти, но… Просто не знаех как.

— Добре, сега всичко е ясно, нали? — рече бързо Емили, отваряйки тежката врата към стълбището. Тя нямаше представа къде отива. Знаеше само, че трябва да отиде

някъде

.

— Значи това е то? — Гласът на Джордан секна. — Просто така ще изоставиш всичко между нас?

Емили прехапа долната си устна и се изкачи до първата стълбищна площадка, шумолейки с тръстиковата си пола.

— Емили, моля те — каза Джордан. — Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам.

Емили се спря насред крачка. Когато се обърна, лицето на Джордан бе обляно в сълзи. Вирнатото й носле се беше зачервило от плач, а ръцете й разнищваха подгъва на тениската й. Тениска, която случайно бе взела назаем от гардероба на Емили — защото Емили беше толкова глупаво наивна и добра. Образът на Джордан от телевизора проблесна в съзнанието й. Продължавай да вървиш, настоя обиденият глас в главата й.

Но тя знаеше какво има предвид Джордан. Между тях се беше случило нещо невероятно.

Тя преглътна тежко.

— Ти ме излъга. Не знам нищо за теб. Не знам дори истинското ти име!

— Знам. И се чувствам ужасно заради това. Но не защото исках да те нараня. Исках да те защитя.

Емили прокара пръсти по една пукнатина на стената.

— Наистина ли си избягала от затвора?

— Да — отвърна тихо Джордан.

— Защо не носеше онзи оранжев гащеризон първия път, когато те видях?

— В килията стоях с обичайните си ежедневни дрехи.

— Защо избра името Джордан?