Опашката на скорпиона

Няма да ни позволят да излезем живи от това място, помисли си Нора, чувствайки се странно откъсната. Погледна към Кори и видя същото безизразно изражение на лицето ѝ, каквото беше забелязала и преди. А горкият Скип… сърцето ѝ се сви при мисълта какво му бяха причинили! Как го бяха измъчвали! Надяваше се, че краят ще е бърз.

Тунелът започна леко да се стеснява, принуждавайки ги да се приведат. Миришеше на прах, а тясното пространство се изпълваше с ехото на техните стъпки.

Войниците отпред спряха.

— Генерале?

Светлината на челниците им осветяваше надпис на стената на тунела:

Дж. Д. Гауер

15 юли 1945 г.

Точно зад надписа Нора видя импровизирана врата от хвойнови клони, вързани един към друг с ивици сурова кожа. Беше открехната и водеше към тъмно помещение.

56.

Моруд лежеше по гръб, а главата му се маеше. Уотс беше продължил да държи нападателите повече или по-малко надалеч, но при всеки изстрел агентът простенваше от мисълта, че имат един патрон по-малко. По време на кръстосания огън нападателите бяха успели да се придвижат от укритие до укритие. Сега двамата бяха обкръжени и единствено малко открито пространство ги отделяше от техните врагове. Уотс обаче беше дяволски добър стрелец и засега неговите умения бяха единственото нещо, предотвратяващо последната неизбежна атака. Моруд държеше своя „Глок“ в ръка и беше решен, щом прескочат стената, да отнесе поне един в гроба.

— Как сте? — попита Уотс.

— Във филмите за Дивия запад шансовете винаги са по-малки от нашите — отговори Моруд.

— Това не е филм — изтъкна Уотс. — Но едно време е имало тип, един от моите предци и шериф на област Сокоро, на име Елфего Бака. Задържал е четиресет каубои собственоръчно в продължение на трийсет и три часа, като убил четирима и ранил осем. Направиха филм по тази случка.

— Трябва да се е барикадирал в някои арсенал. А ние нямаме такъв подръка. Те чакат да свършим мунициите. Докъде си стигнал?

— Остават ми осем патрона. По четири в барабан.

— Аз имам седем.

Настъпи тишина.

— Може би трябва да ги накараме да си помислят, че сме свършили мунициите.

— Как?

— Като дръпна спусъка при празен патронник, звукът е много характерен. По този начин може да успеем да ги подмамим.

Моруд кимна леко.

— Когато изстрелям последния патрон от глока, затворът изхвърля гилзата, но звукът е различен от този, когато затворът зарежда нов патрон в патронника. Ако познават оръжията, може да разпознаят този звук.

— Бих казал, че със сигурност познават оръжията добре.

Съсредоточаването на Моруд беше прекъснато от нова стрелба.

— Заслужава си да опитаме — настоя Уотс.

После отвори барабаните на двата револвера и извади по три патрона от всеки. След това прибра барабаните и превъртя така, че след празния патронник да следва зареден. Моруд освободи пълнителя на глока, остави патрона в патронника, извади останалите муниции от пълнителя, след това го върна на мястото му.

Уотс изчака миг затишие, изправи се, даде два изстрела, но при второто дърпане на спусъка петлето удари празния патронник и предизвика характерния звук. Това привлече ответен огън и той залитна назад да се приведе. Кръв капеше от едната страна на главата му.

— Мамка му, копелдаците ме улучиха в другото ухо.

— В такъв случай пропорцията с възстановена.

Уотс свали шапката, бе изпръскана с кръв, а част от периферията липсваше.

— И което е по-лошо, съсипаха ми шапката!

— Мой ред е — заяви Моруд, изпълзя до кирпичената стена и също като Уотс изчака затишие, показа се и изстреля патрона от патронника с лявата си ръка. Последва поредица от изстрели. След това побърза да зареди пълнителя, но не посмя да вкара патрон в патронника, защото звукът щеше да ги издаде.

— По-добре да изчакаме малко — предложи Уотс. — Навярно подозират, че имаме останали един-два патрона. Затова вероятно ще направят нещо, за да ни предизвикат.

— Някаква преструвка, която ще цели да открием огън.

Уотс кимна. Зачакаха напрегнато… и тогава шерифът чу тропот на тичащи крака. Изправи се и стреля два пъти по фигура, която тичаше от едно към друго укритие. При второто дърпане на спусъка петлето удари празния патронник.

Той се скри от последвалите изстрели.

— Сега — каза Моруд — ще ги накараме да преговарят. Това очакват да направим, когато свършим мунициите.

Уотс кимна и се провикна.

— Ей, Фаунтин!

— Твърде късно е, шерифе — чу се в отговор. — Имахте възможност.

— Виж, хайде да поговорим.

Мълчание.

— Имахме време да обмислим нещата. Можем да ви помогнем.

— Сега, когато гарваните вече кълват очите ви, не сте в състояние.

Гласът на Уотс стана умолителен.

— Не е нужно да постъпвате толкова глупаво, като убиете шериф и агент на ФБР. Това ще привлече тук пазителите на закона и смъртта ни ще ви тежи като тон камъни. Знаете го.

— Едва ли. Разполагаме с хиляди квадратни километра планини и пустиня, където да изчезнат вашите останки. Кажете сбогом. Може би следващият ни шериф ще бъде достоен мъж, а не сополив позьор, който обича да се пъчи с револвери на кръста.