Опашката на скорпиона

— Хайде, давайте — подкани Уотс, разигравайки уязвено честолюбие, търсещо отмъщение. — И ще ви гръмнем!

— Разбира се.

Моруд чу трополенето на крака и бързо вкара патрон в патронника.

— Сега! — прошепна Уотс напрегнато.

Двамата скочиха на крака и започнаха да стрелят. Шестимата оцелели мъже, които тъкмо се бяха втурнали да ги нападнат, бяха напълно изненадани от изригналата внезапно стрелба. Те веднага се пръснаха в търсене на укритие. Всеки изстрел на Уотс улучваше целта. Включително Фаунтин. Моруд видя как адвокатът се завъртя от удара на куршума, ален фонтан изригна от гърдите му, преди да рухне в мрака и да се скрие от поглед. Моруд стреляше с лявата си ръка, затова беше по-шумен, отколкото опасен, но стрелбата на Уотс възстанови равенството.

След малко всичко свърши като по чудо. Уотс беше отново зад стената, приклекнал до Моруд.

— Застреляхме петима, но видя ли онзи тип Белингейм, или както там се казва, да се измъква?

— Да. Боже, каква стрелба. — Агентът извади пълнителя, провери го и го пъхна на място. — Аз свърших.

— Имам останал един патрон — за Белингейм. Да вървим да го пипнем.

Моруд надникна над стената. Фаровете на пикапите продължаваха осветяват по-голямата част от града, а сградите хвърляха дълги сенки. Имаше доста тъмни места, където човек можеше да се скрие.

Моруд поклати глава.

— Ще е трудно да го пипнем, без да извикаме подкрепление.

— Копелетата надупчиха колата ни — каза Уотс. — Така че трябва да вземем една от техните. И точно това ще очаква Белингейм. Не може да ни пусне да си вървим. Престрелката още не е свършила.

Прибра празния „Колт“ в кобура, след това потупа другия с любов.

57.

Един от войниците се доближи до вратата от хвойнови клонки и я блъсна. Със скърцане на сухо гниене54 тя се люшна навътре, откъсна се от пантите и падна на пода с глух тропот.

— Чакайте — нареди генералът.

Войниците останаха на място, генералът мина пред тях и с лъча на фенерчето освети облака прах, вдигнал се от тяхното влизане. Когато прекрачи падналата врата, лъчът светлина заигра из помещението. Нора видя през бледите пластове слягаща се прах смайващото проблясване на злато и скъпоценни камъни, докато кръгът светлина се стрелкаше напред-назад и разкриваше какво има в помещението. Чуха се шумни ахвания. Генералът пристъпи навътре. Удбридж го последва. Всички останали останаха по местата си.

Нора гледаше как генералът навлиза все по-навътре в съкровищницата. Лицето му грееше в златисто от отразената от купищата злато светлина. Гледката беше невероятна: златни бокали, кръстове, дарохранителници, одежди, извезани с нишки благородни метали, митри, реликварии с инкрустирани скъпоценни камъни — всичко нахвърляно заедно без всякаква подредба. Наоколо стояха изгнили кутии и скъсани кожени торби, преливащи от златни дублони и големи колкото длан златни и сребърни кюлчета.

Генералът най-сетне се обърна към групата бавно, сякаш се събуждаше от сън.

— Защо стоите? — излая той. — Имаме работа да вършим.

Войниците се стреснаха и втурнаха напред, бутайки Нора и останалите двама пред тях.

— Отведете ги отзад и оставете един човек да ги пази — нареди генералът. — Да са колкото е възможно по-далеч от входа. А ние трябва да пренесем всичко това още сега!

Един войник ги подкара покрай съкровището към задната част на помещението, след това остана при тях да ги пази. Нора възприемаше почти невероятното количество богатства около тях със странно безразличие. Никога нямаше да има възможността да проучи някой от тези предмети.

Генералът и Удбридж, без да губят време, организираха войниците. Трима от тях излязоха за кратко от пещерата, но скоро се върнаха с поставка, пълна с акумулатори и редица прожектори. Донесоха и няколко брезентови носилки, за да изнасят с тях съкровището. Също така внесоха малка дървена кутия с надпис отстрани във военен стил. Нора си даде сметка, че става дума за добре планирана и отработена операция. Готвеха се да изпразнят помещението без бавене.

Също така ѝ беше ясно, че скоро тя, Скип и Кори щяха да бъдат убити и труповете им щяха да останат тук вътре. Нещо се мъчеше да изскочи от нейното подсъзнание, подобно на глас, който нашепва едно и също, без да спира. И друг път се беше изправяла пред смъртта, но никога така: хладнокръвно и без възможност да се бори за живота си. Тя погледна към надписаната във военен стил кутия. Вероятно съдържаше експлозиви. Сигурно щяха да ги застрелят рано или късно — по-скоро рано. Рудникът щеше да бъде изпразнен, а след това всички следи от него и тях самите щяха да бъдат взривени с динамит и пратени в забрава, откъдето нямаше да има връщане.

Нямаше надежда за бягство, нито вероятност да бъдат спасени. Тя погледна към Кори, чиито очи оставаха странно празни. Скип беше навел глава.