Опашката на скорпиона

Нора погледна нагоре. Високата заострена скала беше черна като нощта, не се различаваха никакви подробности. Трябваше да налучкват опипом пътя си нагоре. Това изглеждаше лудост, но нямаха голям избор.

— Аз ще тръгна първа — заяви Нора, преди да е успяла да размисли. Сложи ръка върху грубата скала, намери опора, след това друга, напипа къде да стъпи кракът ѝ, и се издърпа нагоре. — Скип, следвай ме и прави като мен.

— Няма да се качвам — възрази Скип. — В никакъв случай няма да го направя.

Тя се изкатери още крачка нагоре, после още една.

— Кори ще ти помага.

— Хайде, качвай се — подкани го Кори с твърде недружелюбен тон.

— Боже, дай ми още секунда.

Нора погледна през рамо.

Кори се беше навела и мърморейки, помагаше на Скип да намери опора за ръцете, след това за единия крак и накрая за другия. После се изтегли нагоре със сумтене.

— Не бързай — предупреди го Нора.

Тя се обърна и продължи да се катери, изчаквайки след всяко движение Скип да навакса. Усещането беше ужасно: да се вкопчваш в стена от мрак, да опипваш наоколо къде да опреш ръка или крак, без да можеш да видиш колко високо трябва да се изкачиш. И къде ще свърши този кошмар.

58.

Уотс си пое дълбоко дъх, сякаш съзнателно се наслаждаваше на усещането да вдишва сладък свеж въздух. Моруд осъзна, че прави точно същото, в случай че това ще е последната му възможност. След това изхвърча от укритието и спринтира към следващата постройка, като пътьом грабна оръжието на един от мъртвите им нападатели. Не се чуха изстрели и те надникнаха, за да огледат. Старата главна улица беше пуста. Белингейм никъде не се виждаше. Двата пикапа все още си бяха там, а лъчите на фаровете им сключваха прав ъгъл.

— Трябва да покрием тези пикапи — каза Моруд. — Сигурен съм, че той се стреми към същото.

Уотс провери пистолета. Беше 9-милиметрова „Берета“. Извади пълнителя и изруга.

— Един в пълнителя и един в патронника! — Върна пълнителя на мястото му.

Моруд хвърли празния „Глок“ и огледа оръжието, което беше грабнал: „Рюгер“ калибър 357 магнум. Отвори барабана.

— Четири патрона. Трябва да се приближим, за да покрием колите. Ти върви първи, аз ще те прикривам.

— Благодаря.

Уотс изхвръкна иззад сградата и притича през уличката до каменна стена. Изтрещя изстрел. Моруд видя дулния пламък и отвърна на огъня. Уотс му направи знак с вдигнат палец, след това зае позиция, за да прикрие Моруд, докато той прекосява улицата.

Моруд реши, че ще е по-добре да тръгне в различна посока. Той приклекна, придвижи се до другата страна на укритието, след това изскочи иззад него и се втурна да пресича главната улица. Този път се чуха два изстрела, но той успя да се прикрие зад една руина, без да отнесе друго нараняване.

След като регулира дишането си, той се приведе и надникна иззад ъгъла, докато се опитваше да не обръща внимание на пулсиращата от болка ръка. Вече знаеше приблизително къде е Белингейм. Въпреки че дясната му ръка, с която стреляше, беше извън строя, все пак бяха двама срещу един и шансовете на Белингейм не бяха добри.

— Приближаваме — извика Уотс. — Ние сме двама, имаме оръжия и достатъчно муниции. Или се предайте, или ще ви убием. Изборът е ваш.

Мълчанието продължи доста време. След това Белингейм извика:

— Може пък аз да ви убия.

— Кажете го на вашите мъртви другари. И на шестимата. Или бяха седем? Изгубих им бройката.

Горчиво изсмиване.

— Тогава ела и ме хвани, задник!

— Бас хващам, че се смятате за много добър стрелец — извика Уотс.

Но нямаше отговор.

— Е, значи не сте добър стрелец?

Моруд се запита каква игра играеше Уотс, като подкачаше Белингейм по такъв начин.

— По-добър съм от вас — заяви противникът им.

— Е, тогава имам едно предложение — каза Уотс със самодоволен тон. — Да уредим този въпрос както са го правели в Дивия запад. Вие и аз в средата на улицата. Ще вадим пищовите и ще видим кой е по-бърз.

— За да може вашият партньор да ме гръмне? Благодаря, не.

— Той е почтен човек. Ако ви даде дума, можете да му се доверите. Както и да е, така или иначе пистолетът му беше прострелян и се разлетя на парчета.

Моруд не можеше да повярва на онова, което чуваше. Уотс да не беше мръднал? Той отвори уста, за да възрази, но в този момент се чу гласът на Белингейм.

— Значи дуел като в Дивия запад, а? И какво ще стане, ако аз спечеля?

— Тогава ще съм мъртъв, а вие можете да вземете някой от пикапите и да си тръгнете. Обаче няма да спечелите, защото сте от онези каубои, чиято сила е в шапката, но нямат добитък.

— Ей, господинчо, много те бива с устата.

— Това е единствената ви възможност. Освен ако не искате просто да се предадете. Без съмнение правителството с удоволствие ще ви предложи пожизнен приют.

Това беше лудост. Какво си въобразяваше Уотс? Моруд обаче реши да си мълчи.

— Добре — каза Белингейм, — ако вашият другар даде честната си дума. Двамата ще приберем револверите си в кобурите и ще излезем на улицата. Аз ще отброявам и след това вадим.

— Агент Моруд — извика Уотс. — Съгласен ли сте да дадете честната си дума?