Опашката на скорпиона

Редицата прожектори беше бързо издигната и включена да залее всичко с ярка светлина. В този момент всички отново бяха смаяни. Нора се възползва от ярката светлина да огледа помещението. Беше много по-голямо от нужното, за да побере съкровището. Всъщност беше толкова просторно, че от мястото им близо до края на пещерата ярката светлина зад тях избледняваше в сенките и мрака на останалата част.

Ето го отново — това странно усещане, че някакъв глас нашепва едно и също в подсъзнанието ѝ.

И тогава съвсем неочаквано Нора си спомни текста на испанското писмо:

Ние прикрихме южния вход в рудника и поставихме знака на кръста върху камъка на пет крачки вдясно. В основата на Ескорпион поставихме втори знак от два кръста върху голям камък точно отдолу. Ние скрихме северния вход към рудника, без да оставяме знак.

Северният вход на рудника. Тя отново погледна към Кори, след това към Скип и накрая към техния пазач. Той изобщо не им обръщаше внимание: очите му бяха приковани в купчините злато, внезапно засияли под ярките светлини на прожекторите. Генералът крещеше заповеди да започнат да товарят носилките.

Нора се доближи до Кори.

— Спомняш ли си писмото? — прошепна тя. — „Северният вход на рудника“.

В първия миг Кори я изгледа с празен поглед. После по лицето ѝ разцъфтя разбиране. Тя също стрелна с очи техния пазач, но той бе напълно омаян от трескавата дейност по товаренето на съкровището. Въобще не му минаваше през ум възможността за друг изход зад гърба му.

На никого не му беше хрумвала подобна възможност. Нора сръга брат си, след това започна бавно да отстъпва назад в сенките. Скип и Кори я последваха веднага.

— Давайте! — прошепна Нора.

Обърнаха се и потънаха в мрака, крачеха колкото можеха по-тихо и накрая се затичаха. Щом стана прекалено тъмно, за да виждат, Скип извади запалката си и светна за миг. Нора видя задния край на помещението — гола каменна стена. Изпита внезапен пристъп на отчаяние. Но не: на около три метра височина имаше малък единичен отвор. Втурнаха се към него и Нора помогна първо на Кори да се качи безшумно, после на Скип. Те я хванаха за ръцете и я изтеглиха при тях. Скип отново светна запалката и тримата, приведени, се затичаха по нисък каменен коридор. От него не се отклоняваха странични тунели и след няколко минути видяха отпред да се извисява наклонена купчина от скали. Тунелът нататък беше запушен.

Сега чуха зад себе си викове да ечат по коридора, гласовете се изкривяваха от ехото. Последваха изстрели. Бягството им беше открито.

— Да махнем камъните! — извика Нора.

Тримата се изкатериха на върха на купчината и започнаха да махат скалите. Издърпваха ги от върха и ги бутаха да се търкалят надолу. Зад тях се чуха още викове, които приближаваха.

Внезапно Нора почувства полъх студен въздух и над купчината камъни се показа парче звездно небе. Махнаха още няколко камъка и се разкри достатъчно голям отвор, за да се промъкнат през него. Първо се измъкна Нора, след това помогна на Кори и Скип да излязат, и се озоваха на стръмен склон.

Отново заехтяха изстрели и Нора чу рикошетите им в скалите.

— Трябва да го запушим! — каза тя.

Когато вдигна близкия камък, забеляза много по-голям каменен блок да стърчи на склона няколко метра над отвора. Кори го видя в същия момент.

— Да го избутаме! — подкани тя, изкатери се и седна на земята, опирайки крака в скалния къс, за да бута. Нора и Скип го придържаха, за да не се търкулне в погрешна посока. Накрая каменният блок се размърда, търколи се и с трясък тупна в отвора, запушвайки го като тапа гърлото на бутилка.

Чуха още стрелба и викове, които проникваха през камъка.

— Да вървим! — извика Нора и останалите я последваха надолу по склона. Нямаше луна, но звездите бяха толкова ярки, че в чистия пустинен въздух светлината им беше достатъчна, за да виждат къде стъпват. Когато стигнаха в подножието на хълма, спряха да си починат.

— А сега накъде? — попита Кори.

— В планините — отговори Скип. — Те имат войници. Ще изпратят безпилотници. В пустинята без прикритие ще бъдем лесна мишена.

Той ги поведе от подножието на хълма покрай една падина, след това до входа на клисура, която водеше към планината. От време на време използваше запалката, за да осветява пътя им. Докато навлизаха в клисурата, Нора погледна назад и видя няколко светлинки да танцуват в подножието на хълма със съкровището.

— Преследват ни — съобщи Нора.

— Разбира се — каза Скип. — Всичкото това злато е безполезно за тях, ако оцелеем и разкажем за станалото.

— По-добре да се отървем от тази опашка — предложи Кори, — като направим нещо неочаквано. — Тя се огледа. — Например да се изкатерим по тази скала.

— Шегуваш ли се? — възрази Скип. — Та аз дори не мога да видя върха ѝ!