Опашката на скорпиона

След малко склонът се изравни. Със спокоен ход конят излезе на открито зад града. Грабителят беше в далечния му край и сега не се виждаше, защото го скриваха постройките. Уотс продължи напред, като внимаваше между него и нарушителя да има сгради. Постоянен вятър шумеше между руините и покрай него се търкулна трънлив бурен, точно както във всички каубойски филми.

Докато приближаваше, можа добре да огледа пикапа. Разпозна стария форд като принадлежащ на Пик Ривърс.

Пик Ривърс. Без съмнение той все правеше бели. Някога Ривърс беше нахално малко лайно, падащо си по метамфетамини, бе известен с това, че продава антики, за да се сдобива с наркотика. Но преди две години беше прочистил досието си. След кратко пребиваване в панделата, което му беше изкарало акъла, не се беше забърквал в никакви неприятности.

Когато стигна другия край на града, Уотс спря Пако зад една постройка, слезе и върза коня за дървен стълб. Отново го потупа по врата и промърмори няколко думи на привързаност. Поколеба се, но после откачи кобурите от рога на седлото, извади пистолетите, провери ги и ги прибра обратно, след което стегна колана на кръста си. За всеки случай. Ривърс беше от онези типове, които си падаха да носят открито оръжието си, и Уотс знаеше, че обича да се разхожда наоколо с един „Смит & Уесън“, закачен на кръста му.

Когато шерифът заобиколи ъгъла, видя сградата, в която Ривърс копаеше. Тя бе отдалечена от другите и имаше два етажа от кирпич. Вторият до голяма степен рухнал. Мъжът беше в мазето, откъдето изхвърляше лопати пясък през прозорец със строшена рамка. Работеше здраво и Уотс се зачуди какво ли е намерил.

Приближи предпазливо, а ръката му лежеше върху ръкохватката на револвера отляво. Ривърс очевидно беше открил нещо, защото сега се наведе и започна да копае по-внимателно. После се отпусна на колене и започна с ръце да маха прахта и пясъка. Беше толкова потънал в заниманието си, а мазето бе така пълно с прах, че изобщо не долови как Уотс го приближава изотзад.

Шерифът стигна до място, откъдето виждаше ясно Ривърс през входа на мазето. Тогава извика:

— Ривърс!

Мъжът замръзна с гръб към Уотс.

— Аз съм шериф Уотс. Излез с вдигнати ръце. Веднага.

Мъжът остана неподвижен.

— Какво, оглуша ли? Покажи си ръцете!

Ривръс се подчини и все още с гръб към него вдигна ръце.

— Шерифе, чувам те — отговори той.

— Добре. Тогава излизай.

— Идвам. — Мъжът започна да се изправя и тогава — внезапно — ръцете му изчезнаха и той рязко се завъртя. С две ръце стискаше насочения напред магнум.

Уотс измъкна колта в момента, когато магнумът на Ривърс изтрещя като оръдие.

3.

Когато специален агент Суонсън излезе от тоалетната, двамата младши агенти в коридора замълчаха някак прекалено бързо. Тя мина край тях, избягвайки зрителния контакт, и се запъти обратно към своята кабинка в полевия офис на ФБР в Албакърки на Лукинг Парк авеню — Северозапад. Седна на мястото си и придърпа досието, над което работеше, по-близо към себе си. Намираше се в най-сумрачния ъгъл на помещението, далеч от прозорците. На това място обикновено настаняваха новаците и докато се издигаха в чин, те се приближаваха все повече към стъклената стена, откъдето се откриваше панорамна гледка към планините. Кори обаче се радваше, че няма възможност да поглежда през прозореца към високото 3250 метра било Сандия, посипано с първия сняг за сезона, защото то само ѝ напомняше за нейния провал. Беше горчива ирония, защото допреди две седмици гледката на планината ѝ припомняше нейния първи успех като млад агент. Сега се питаше дали някога ще може да гледа отново планината, без да се чувства съкрушена от срам и разкаяние.

След стрелбата имаше разследване — очаквано и рутинно. Кори не получи порицание или друго дисциплинарно наказание. Дори ѝ отправиха устна похвала, че е спасила живота на заложника, рискувайки своя. Слава богу, куршумът само беше облизал момичето. След няколко шева на следващия ден беше изпратена при своите баба и дядо заедно с цяла армада психолози и специалисти по преодоляване на скръб. Кръвта, която толкова беше изплашила Кори, принадлежеше на майката на бедното дете, която лежеше мъртва върху пода на караваната.

Въпреки това Кори сама не можеше да си прости. Трябваше да успее да го улучи в главата дори от девет метра. Беше го взела на прицел и се бе съсредоточила. Мушката на пистолета не беше изместена или нещо подобно. По-късно сама установи това на стрелбището. Просто не беше улучила. Беше пропуснала в критичен момент. Макар да не беше най-добрият стрелец в нейната група връстници, не беше и най-слабият: четиресет и девет попадения от шейсет изстрела по мишена модел КИТ-99 беше с една точка повече от изисквания минимален сбор. Разбира се, не беше повод за гордост, но една четвърт от нейните колеги не успяха да минат.