Опашката на скорпиона

— Да, наистина съм любопитен да ги видя. — Дядото погледна към Хоумър. — Има ли нещо общо с твоята теория?

— Боже мой, не.

Кори ги изгледа.

— Каква теория?

Тъй като шерифът не отговори, старецът попита:

— Е, ти ли ще ѝ кажеш за своите шантави идеи, или трябва за да го направя?

— Нищо особено — каза Хоумър малко плахо. — Нали разбрахте, че тук винаги сме имали проблем с иманярите и грабителите. Както и всички подобни места в отдалечения Югоизток. Държа под око обичайните заподозрени. Обаче напоследък, макар да няма нарастване на грабежите, увеличил се е броят на антиките, които излизат на пазара без всякакви документи за произход.

— Може да е частен колекционер, който има нужда от пари — вметна Фаунтин, — и разпродава под масата артефакти с неясен произход.

Хоумър кимна.

— Възможно е.

— Възможно е и моят внук да е прекарал твърде дълго време без шапка под слънцето — отбеляза дядото на шерифа.

— Главата си ми е наред — изтъкна младият Уотс. — Ти го нарече теория, а аз просто — любопитно. Както и да е. Човекът, чиято самоличност се опитваме да открием, е мъртъв от седемдесет години.

Кори разтвори папката с джобовете.

— Преди да ви покажа снимките, искам да ви обясня какво ще видите. Това е само лицева реконструкция, основаваща се на познанието ни за анатомията на черепа на мъжа. Със сигурност приликата няма да е пълна. Моля да ми кажете, ако дори малко прилича на човек, когото сте познавали. Не бързайте.

Дядото на шерифа кимна.

— Кога е умрял този човек?

— Предполагаме, че около 1945 г. или малко по-късно.

— През 1945-а съм бил на пет години! — възкликна старецът. — Как ще го позная?

— Осъзнавам, че това е авантюра — призна Кори.

— Добре де, ще направя всичко възможно. А сега дайте да видим снимките.

Кори извади първата от джоба: беше анфас на реконструкцията, за която беше хвърлила толкова труд. Подаде му я и старият Уотс се вторачи в нея, смръщи чело и устните му замърдаха, но не издаде звук.

— Ето още една — каза Кори и му подаде полуанфас на лицето.

Той ги държеше по една във всяка ръка и местеше очи между тях, а долната му устна беше издадена напред.

— Има ли други?

Кори му връчи профила. Той се загледа в него. След това подсмръкна силно.

— Съжалявам, но не го познавам.

— Дядо, сигурен ли си? — настоя Хоумър.

— Никога не съм го виждал. Млада госпожице, съжалявам, че ви разочаровах.

Кори събра снимките.

— Може ли да се сетиш за други хора наоколо, които биха могли да го познават? — попита Фаунтин. — Нали разбираш, старци, които са още с акъла си. По-възрастни от мен. И от теб, ако това изобщо е възможно.

Старият Уотс се изсмя.

— Трудна задача. — Помълча известно време, след това откъсна лист от лежащия наблизо бележник и започна да пише. — Ето — той подаде на Кори листа, на който с несигурна ръка бяха написани две имена. — Хоумър знае къде може да намери тези хора. И двамата са на осемдесет и пет или по-стари.

— Благодаря, сър.

— Вземете си още сладки.

Бяха нейните любими масленки с парченца шоколад, но успя учтиво да откаже. Адвокатът обаче си взе няколко, когато мина край купата.

— Макар дядо да не разпозна човека, реконструкцията ви е забележителна работа — отбеляза Хоумър няколко минути по-късно, докато вървяха към джипа. — Дори на снимките изглежда като жив.

— Благодаря. Още в училище в часовете по изкуство обичах да работя с глина, когато имах възможност. Никога не ми е минавало през ума, че може да се окаже полезно за кариера в полицията.

Шерифът се смръщи, когато погледна листа хартия с нечетливия почерк на неговия дядо.

— Кларк Стауденмайр и Мерилу Фос.

— Трябва да проверим и местния вестник — изтъкна Кори. — Може да има снимки в тогавашните броеве.

— Сградата на „Сокоро Реджистър“ изгоря през 1962 г. и пожарът унищожи всички вестници — поклати тъжно глава Фаунтин.

Уотс продължаваше да оглежда листа.

— Фос живее в града, но Стауденмайр живее доста далеч в подножието на планината. Предлагам да отидем първо при него.

— Шерифе, вие сте най-необикновеният човек, когото съм срещала — заяви Кори.

Уотс вдигна очи от листа.

— Защо?

— Ами, получили сте всички тези награди и не се фукате. Дори чух, че сте позволили на онзи боклук Ривърс пръв да стреля.

За миг си помисли, че той отново ще се изчерви, но Уотс само се подсмихна.

— О, по дяволите. Упражненията и търпението са причина за много от тях. А и вие още сте млада, имате достатъчно време пред вас. Как се представяте на стрелбището на ФБР?

— Ужасно.

— О, не вярвам да е толкова зле.

Кори бързо отмести очи.

— Кори, какъв е проблемът? — чу го да я пита тихо.

— Не е точната стрелба — отговори тя откровено за своя собствена изненада, — а нещо… нещо друго.

— Имате предвид малката врява на къмпинга „Връх Кедро“?

Кори се обърна да го погледне.

— Какво чухте?

— Аз към шериф — сви рамене Уотс, сякаш това обясняваше всичко. След това попита, нарушавайки настъпилото мълчание: — На колко години беше момичето?

— Кое момиче?

— В лагера.

Кори помълча малко.

— На седем.

— Някога и ти си била на седем. Какъв беше баща ти?

— Мил.

Отново настъпи мълчание.

— Вуйчо ми беше мръсникът. Братът на майка ми.

Уотс въздъхна и поклати глава.