Опашката на скорпиона

Шериф Уотс паркира на сенчестия паркинг близо до старо ремарке за добитък. Той слезе и Кори направи същото. Отвори се една от задните врати и Фаунтин, адвокатът историк, се измъкна от нея. Макар да не беше успял да идентифицира човека по реконструираното му лице, Уотс го покани да участва заради възможността, макар и малка, забележителните му познания за местната история да се окажат полезни.

— Да видим какво ще каже дядо — рече Уотс. — Прекарал е тук целия си живот, вече е на осемдесет, но умът му е остър като бръснач.

— Много мило, че използвате собственото си семейство като доброволци — отбеляза Кори. — Ще им бъде приятно да са част от това.

Шерифът изтрополи нагоре по дървените стъпала до широка веранда и бутна вратата срещу комари, за да влезе в кухнята. Тя сякаш беше застинала във времето, помисли си Кори, някъде в средата на петдесетте. Все още безукорна и блестяща, без да показва признаци на остаряване. Балатумът с преливащи цветни правоъгълници, пердетата с каубои и коне, заобленият хладилник и готварската печка с хромирано перило… всичко беше като в музей на стила модерн от петдесетте години. Също и проникващият навсякъде аромат на прясно запарено кафе и току-що изпечени сладки.

— Бабо, дядо, аз съм, Хоумър! — извика шерифът.

На кухненската врата се показа тромава жена в рокля от памучен плат на карета, отвори обятия и прегърна Уотс. Той се задърпа в ръцете ѝ от неудобство и тя го пусна.

— А това кой е?

— Това е агентът на ФБР, за която ти разправях, Корин Суонсън.

Жената явно беше изненадана да чуе това, но бързо го прикри.

— Радвам се да се запознаем, агент Суонсън.

— И аз се радвам да се запознаем, госпожо Уотс.

— О, и господин Фаунтин! — възкликна жената, когато видя адвоката да влиза в кухнята. — Елате в бърлогата, където господин Уотс си почива.

Кори я последва в уютна стая с каменна камина, с плакети и ловни трофеи по стените и по полицата над огнището. Възрастен човек с тиранти върху карираната риза се беше полуизлегнал на кресло „Барка“ с регулируема облегалка. Той дръпна един лост и облегалката се плъзна във вертикално положение.

— Моля, не ставайте — каза Кори, но той вече беше на крака и се здрависваше с нея.

— Една, нашите гости имат нужда от кафе и сладки. И може би мляко?

— Нямам нужда от нищо, благодаря — отказа Кори.

— Аз никога не казвам „не“ на домашните сладки — вметна Фаунтин с усмивка.

— Чудесно, Една, донеси каната и повече сладки. — Дядото на шерифа се отпусна обратно на креслото с помощта на сложения близо бастун. — Седнете ей там, млада агент Суонсън — посочи той дебело тапицираното канапе за двама. — А ти, господин Фаунтин, седни на почетното място.

— Благодаря — отговори адвокатът с проблясващи иззад очилата очи. — Вече съм ти казвал: извън съдебната зала за теб съм Чарлс.

— Като стана дума за съдебна зала, така и не ти платих за времето, което отдели за онази работа с проклетото отчуждаване за обществено ползване.

Фаунтин махна с ръка.

— Всичко бих направил за вашето семейство.

Кори седна и постави папката с джобове до себе си. Шерифът се настани на стол в другия край, а госпожа Уотс се върна с поднос, на който имаше кана с кафе, сметана, захар, чаши и купа със сладки.

— Може би и аз ще пия една чаша — каза Кори, която цяла сутрин умираше за кафе, а това миришеше божествено: силно и черно, а не като редкия боклук, който поднасяха в Албакърки.

— Знаех си — зарадва се възрастният мъж, докато ѝ наливаше чашата. — Още щом ви видях, разбрах, че си падате по кафето.

Госпожа Уотс също седна.

— Как е сега ухото ти? — попита тя Хоумър.

— Добре. Откъсна ми само толкова, колкото да ми остане белег от престрелката. Нещо, с което ще се хваля, когато един ден седя на това седло с накланяща се облегалка.

— Все още си мисля, че трябваше да гръмнеш в главата този негодник Ривърс — каза дядо му.

Шерифът се засмя.

— Във федералния затвор ще се погрижат добре за него.

Настъпи миг мълчание. Кори, за да подтикне разговора, се обади:

— Имате впечатляваща сбирка от награди. В младостта си вероятно сте били шампион. Футбол или друга игра?

Фаунтин се засмя, а старецът се изкикоти силно.

— Не са мои — обясни той. — Това са наградите за точна стрелба на Хоумър.

Кори погледна към шерифа и с изненада видя, че се е изчервил.

— Не знаехте ли? — попита възрастният мъж. — Хоумър е страхотен стрелец. Та той има три награди за висше майсторство от националните шампионати на Националната оръжейна асоциация.

— Дядо, остави това — измърмори Хоумър.

Старецът отново се изсмя.

— Всички тези трофеи лежаха навсякъде у тях: под кревата, в шкафа и събираха прах. И щом той не иска да ги излага, аз със сигурност ще го направя. — Възрастният мъж намигна на внука си. — Това е най-малкото, с което може да ми се отплати за стария ми чифт колтове.

Кори стрелна с поглед двата револвера на шерифския колан с новопородено уважение.

Хоумър отпи глътка кафе и малко се премести напред на стола, очевидно нетърпелив да смени темата.

— Агент Суонсън носи малко снимки, които иска да ви покаже.