Опашката на скорпиона

— Работехте толкова задълбочено, че не исках да ви прекъсвам. А сега, Корин, ми кажете какво сте намислили. — Той посочи множеството цветни клечки по черепа. — Това жалони за дълбочина ли са?

— Точно така — потвърди тя, опитвайки се да излъчва увереност. — Имам още много работа.

— В „Джон Джей“ ли научихте това?

— Беше моята специалност. Обикновено за подобна реконструкция са нужни двама души. Съдебен антрополог и художник. Обаче аз изучавах и двете роли, за да мога да провеждам реконструкции сама от край до край.

— Впечатляващо — възхити се Лейтроп. Издърпа един стол на колелца и седна. — Ако нямате нищо против, бих искал да гледам. Някога не изучавахме лицева реконструкция. Тогава тази техника едва прохождаше.

Кори не обичаше да работи, докато някой я гледа, но каза колкото можа по-смело:

— Разбира се, щом искате да гледате.

— Каква методология използвате?

— Следвам метода, изложен от Тейлър и Ейнджъл в „Черепно-лицева идентификация в съдебната медицина“.

— Така ли? Защо?

— Компютърните алгоритми са кофти. Поне засега. Нямат нищо общо с научнофантастичните криминологични истории, които показват по телевизията. Проблемът е, че компютърните лица изглеждат прекалено реални, твърде характерни. Когато ги показваш, те са толкова реалистични, че хората не разпознават възможни изменения. Обаче при модела го правят. Всъщност леко изкуственият родов вид на модела е предимство. При него е по-лесно някой да го погледне и каже: „Ей, този прилича на чичо Джо!“. Засега човек може да наслагва глина и пластилин върху кости със своите пръсти по-добре от всеки компютър.

— Интересно.

— Извадихме късмет, че по лицето имаше останали меки тъкани и още повече по тялото. Успях да измеря наличната тлъстина, която е крайно важна за външния вид на лицето.

— Този човек ми се струва твърде слаб.

— Въобще нямаше тлъстина.

— Може би е умирал от глад?

— Възможно е. Обаче открихме останки от последното му хранене в стомаха — говежда пастърма, уиски и боб.

— Лагерна храна — отбеляза Лейтроп. — Закуска за шампиони. Наличие на отрова? Още не съм видял токсикологичния доклад на лабораторията.

— Първата поредица изследвания са отрицателни. Сега проверяват за някои по-екзотични токсини.

Кори осъзна, че е позволила на вълнението си да я увлече и беше навлязла в повече подробности, отколкото първоначално смяташе. Затова се обърна отново към модела и довърши полагането на слоевете мускули, докато Лейтроп ѝ дишаше във врата. Тя започна да добавя малки парченца глина, за да изгради дебелината на тъканта на точното място, сочено от двайсетте и един маркери, изглаждайки ги едно по едно.

— Удивително е да гледаш как започва да се появява лицето на човек — измърмори Лейтроп. — Какво предстои?

— Ще сложа клепачи, ще скулптурирам носа, устните и меките тъкани по врата. След това ще прикрепя ушите и ще състаря лицето, като добавя бръчките и провисванията, които човек очаква да види у един петдесет и пет годишен мъж. Накрая ще го боядисам. Едва тогава наистина ще изскочи. Имаме късмет да знаем доста за този човек. Например че е започнал да оплешивява; че косата му е била кестенява и е започнала да побелява; че е имал силен загар и обветрена кожа от живота на открито.

— Уверена ли сте, че накрая ще се получи прилика?

— Да, напълно.

— Прекрасно. — Лейтроп си погледна часовника. Стана и избута стола обратно на място. — Трябва да се прибера у дома, за да сготвя нещо за вечеря, но нямам търпение да видя готовия резултат. Ще успеете ли да го завършите до утре?

— Надявам се.

Внезапно Лейтроп измъкна сякаш от нищото една папка и я сложи на масата до нея.

— Моята статия за коня и мулето — каза с тон, който внушаваше, че току-що си е спомнил за нея. Наклони се към нея отново твърде близо за вкуса ѝ.

Кори спря работа. Отвори папката и видя ръкопис, пълен с грешки, задрасквания и вписани допълнения.

— Не пишете ли на компютър? — попита тя.

— Пречи на творческия ми поток.

— Разбирам.

Идеите наистина се бяха излели, помисли си Кори, по цялата страница като диария.

Той я дари с подкупваща усмивка.

— Съгласихте се да я оправите за мен, нали така?

Тя преглътна.

— Да, ще ми е драго да я редактирам, но не мога да работя по нея в този ѝ вид. Първо трябва да се набере. Съжалявам.

Изпита прилив на решимост.

— Извинете, мислех, че ще ми помогнете.

— Ще го направя — увери го Кори, — но нали разбирате, аз не съм секретарка. Не може ли да накарате някого другиго първо да я набере? Аз ще работя през по-голямата част от нощта по реконструкцията.

Без да каже и дума, Лейтроп прибра папката от масата, обърна се и си тръгна, изпълвайки атмосферата с пълно неодобрение.

18.

Джипът измина, лъкатушейки, черния път и прекоси портата на ранчото, направена от два дървесни ствола и трети напречно над тях. В центъра на напречната греда беше закован с пирон череп на дългорога крава, но с времето се беше изкривил леко и плъзнал настрана. Прашният път водеше до кирпичена къща, заобиколена от огромни северноамерикански тополи и дъсчена ограда.