Опашката на скорпиона

Кори се съвзе и се изправи на крака. Лудото блъскане на сърцето ѝ бързо отзвуча, а ужасът ѝ беше сменен от гняв, който повече не можеше да бъде контролиран. Тя се обърна с лице към Хъки.

— Копеле! — изруга го.

— Ей, просто малко се позабавлявах. Хайде сега, това, че си във ФБР, не значи, че човек не може да се пошегува с теб. Ако искаш да бъдеш с момчетата, трябва да свикнеш със закачките.

— Момчетата!

— повтори Кори. — Имаш предвид онези с пишка между краката? Защото това със сигурност не важи за теб. Само някакво чудо без пишка може да сметне подобна ученическа шега за смешна. Особено на място като това. Ядосан си, защото определих костта, която намери, за овча. Каквато всъщност е, но ти не можеш да понесеш жена да ти натрива носа. По-добре е да свикнеш обаче, защото аз ще стана директор на ФБР, докато твоят неандерталски задник ще продължава да разкопава стари кенефи и да бута стени.

Докато тя му триеше сол на главата, лицето на Хъки силно пребледня. Кори замълча, дишайки тежко, защото ѝ бяха свършили въздухът и обидите. Той се беше вторачил в нея, свил юмруци, и за миг тя си помисли, че може да я нокаутира. Обаче не го направи.

— Сега ще завърша с претърсването — заяви тя вече спокойно. — Направи ми услуга и недей повече да говориш с мен.

Докато Кори довършваше предпазливия оглед на срутването, Хъки напусна шахтата, за да чака отвън. Когато свърши, тя пое обратно към входа, влезе в порутената дървена постройка и огледа осветената тук-там от слънчеви петна вътрешност, на която също направи снимки. В сумрака се виждаха големи железни зъбни колела и други странни машинарии, покрити с паяжини и прах. Обаче нямаше и намек, че мъртвият мъж някога беше стъпвал тук, както и никакви улики какво може да е търсил. Върнаха се обратно до мястото, където висеше въжето. Кори нагласи самохватите и започна да се изкачва, последвана от Хъки, който беше мълчалив и мрачен.

Другите двамата агенти ги чакаха горе. Уотс го нямаше, защото се разхождаше из призрачния град.

— Намерихте ли нещо? — попитаха мъжете своя началник, но той мина между тях, без да отговори. Свали сбруята, издърпа висящото от скалата въже, нави го и заедно с оборудването го прибра в торбата. След това я преметна през рамо.

— Хайде да се махаме оттук — нареди на сътрудниците си, без да се обръща.

17.

Кори спря и отстъпи назад в претъпканото и тихо помещение на криминологичната лаборатория, за да се възхити на своята сръчност. За пръв път извън упражненията в академията беше извършила истинска реконструкция на лице и беше доволна от резултата. Дори нещо повече — нямаше търпение да види крайния резултат, да види лицето на жертвата, отишла си преди седемдесет и пет години, върнато отново към живот. Способността да възкресява лицата на мъртвите будеше у нея почти религиозно чувство.

Всички други методи за определяне самоличността на мъжа се бяха провалили. Разполагаше с добри пръстови отпечатъци, но нямаше съответствия в базата данни. Мъжът не бе лекуван от зъболекар, защото, изглежда, добре се беше грижил за зъбите си. Предварителният доклад за патогени не показваше някакви заболявания, с изключение на лека цироза. Токсикологичните изследвания също бяха отрицателни. Нямаше резултати от ДНК и ЕП (еднонуклеотиден полиморфизъм), нито пък установиха пресичане с данните в търговските ДНК бази данни. Расовата му принадлежност изглеждаше западноевропейска, най-вероятно английска, шотландска, ирландска. Реконструкцията на лицето беше последният шанс и тя беше уверена, че може да се справи.

Беше отляла почистения череп от смола и го използваше за основа, като запълваше плътта с пластилин, включително носната кухина и очните орбити. След това щеше да вложи в тях глинени очни ябълки. Следваше ключовата стъпка: закрепването вертикално на двайсет и една многоцветни клечки към определени точки по повърхността на черепа. Всяка от тези клечки показваше средната дебелина на плътта на това място при човек от неговата раса (кавказка), пол (мъжки), възраст (около петдесет и пет) и телосложение (мършав). След това с помощта на пластилин беше положила последователно лицевите мускули. Първо слепоочния мускул temporalis

, после големия дъвкателен masseter, след това бузния мускул buccinator и накрая надчерепния мускул occipitofrontalis. Работеше много внимателно, като се стремеше всичко да е извършено колкото е възможно по-точно, защото дори и най-малкото отклонение можеше да направи лицето неразпознаваемо. Беше удивително как човешкото око успява да забележи и най-малките изменения в анатомията на лицето — без съмнение в резултат на милионите години еволюция.

— Какви са тези пластмасови клечки? — се чу глас зад нея. Кори подскочи, защото се стресна, след това рязко се обърна и видя Лейтроп да се приближава изотзад и да наднича през рамото ѝ. Ноздрите ѝ се изпълниха с миризмата на „Листерин“.

— Изкарахте ми ангелите — изохка тя.