Осем

— Шахин — промълви тя и по лицето й плъзна усмивка, когато се опита да вдигне ръка, за да го докосне. — Най-сетне откри своя пророк. Съвсем скоро ще се срещна с твоя Аллах… Ще му отнеса… почитта ти… — Тя изпусна ръката му и очите й се затвориха. Мирей се разрида, ала устните на абатисата продължаваха да се движат. Шарло се приведе напред и притисна устни към челото на абатисата. — Не режете… плата… — изрече тя. Повече не помръдна.

Шахин и Александър стояха неподвижни под капещите клони на дърветата, а Мирей се хвърли върху тялото на мъртвата абатиса, разтърсвана от ридания. След няколко минути Шарло потегли майка си настрани. Малките му ръце вдигнаха тежката роба на абатисата от съсухреното й тяло. Върху подплатата на роклята тя бе изрисувала шахматна дъска с кръв, собствената си кръв, вече спечена и покафеняла. На всяко едно от полетата се виждаше символ, изписан много внимателно. Шарло погледна към Шахин и мъжът му подаде нож. Детето внимателно преряза конеца, който държеше тъканта към подплатата. Под шахматната дъска се показа тежко парче плат в наситено синьо, покрито с бляскави скъпоценни камъни.

Париж

Януари 1799 година

Шарл-Морис Талейран закуцука по каменните стълби към двора, където го очакваше каретата. Денят бе тежък, изпълнен с обвинения и обиди, отправени към него от петима министри заради подкупите, които се говореше, че е приел от американската делегация. Бе прекалено горд, за да се оправдава и извинява, а спомените за неотдавнашната бедност го възпираха да признае греховете си и да върне парите. Седеше и ги наблюдаваше, потънал в ледено мълчание, докато те го заливаха с обвинения. Когато се измориха, той стана и напусна, без да им даде основание за нови обиди.

Куцукаше уморен по калдъръмения двор към каретата. Тази вечер щеше да се храни сам, имаше намерение да отвори бутилка отлежало червено вино и да се накисне в гореща вана. Това бяха единствените му мисли, когато кочияшът го забеляза и се втурна към каретата. Талейран му даде знак с ръка да се качи на капрата и сам си отвори вратата. Щом седна, чу леко шумолене в тъмното купе. Напрегна се.

— Не се страхувай — изрече женски глас — глас, който разпрати студени тръпки по гърба му. Облечена в ръкавица ръка стисна неговата в тъмнината. Каретата пое по осветените улици и той най-сетне видя сметановата кожа и меднорусата коса.

— Мирей! — извика Талейран, ала тя притисна устните му с ръкавицата. Преди да осъзнае какво става, той бе на колене в клатушкащата се карета и обсипваше лицето й с целувки, заровил пръсти в косата й, шепнеше хиляди думи, докато умът му се бореше за надмощие. Имаше чувството, че полудява.

— Да знаеш колко дълго те търсих — не само тук, навсякъде. Как можа толкова време да не ми напишеш поне една дума, да не ми дадеш някакъв знак? Не можех да си намеря място, толкова се страхувах за теб… — Мирей притисна устни към неговите, за да го накара да замълчи, докато той вдъхваше аромата й и плачеше. Сдържаните седем години сълзи се смесиха с нейните, докато двамата се притискаха като деца, изгубени в морето.

Влязоха в дома му под прикритието на нощта, през високите френски прозорци към градината. Без да спре, за да ги затвори или да запали лампа, той я взе на ръце и я отнесе до дивана, дългата й коса се разстла по рамото му. Съблече я, без да каже дума, покри тръпнещото й тяло със своето и се загуби в топлата й плът, в копринените коси.

— Обичам те — шептеше той. За пръв път изричаше тези думи.

— Твоята любов ни дари с дете — промълви Мирей и го погледна на лунната светлина, нахлула през прозореца. Той имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Ще си направим и друго — каза той и усети как страстта го разтърсва като ураган.

* * *

— Закопах ги — каза Талейран, докато седяха на лъскавата маса в приемната до спалнята му. — В Зелената планина в Америка. Не мога да отрека, че Куртиад се опита да ме убеди да не го правя. Той имаше повече вяра от мен. Все си мислеше, че си жива. — Талейран се усмихна на Мирей, която седеше с разрошена коса, свила се в домашния му халат от другата страна на масата. Беше толкова красива, че той гореше от желание да я обладае отново. Само че консервативният Куртиад бе до тях и сгъваше внимателно салфетката си, докато слушаше разговора им.

— Куртиад — каза той и се опита да овладее избликналите чувства, — имам дете, син. Казва се Шарло, кръстен е на мен. — Обърна се към Мирей. — Кога ще видя малкото чудо?

— Скоро — обеща Мирей. — Замина за Египет, където е разквартирувал войските си генерал Бонапарт. Ти колко добре познаваш Наполеон?

— Аз го убедих да замине там — поне така му се иска да мисли. — Разказа й набързо за срещата с Бонапарт и Давид.