Осемте удара на часовника

Семейство Ембревал се беше приближило и размениха няколко думи. Г-жа Ембревал разказа, че двете им дъщери се бяха завърнали сутринта в Париж с гувернантката си. Мъжът й — един здравеняк с руса брада, който носеше трикотажното си сако в ръка и пъчеше гърди под карираната риза, се оплакваше от горещината.

— Терез, носиш ли ключа от кабината? — попита той жена си, когато се разделиха с Ренин и Ортанз и спряха на десетина крачки от стълбата.

— Ето го — каза жената. — Ще четеш ли вестници?

— Да. Освен ако не се разходим заедно.

— Предпочитам след обяд, искаш ли? Тази сутрин трябва да напиша десет писма.

— Добре. Ще се изкачим на скалата.

Ортанз и Ренин се спогледаха изненадани. Дали тази разходка беше случайност или противно на очакванията им пред тях бе двойката, която търсеха?

Ортанз се опита да се усмихне.

— Ще ми се пръсне сърцето — прошепна тя. — И все пак отказвам да повярвам напълно на едно толкова невероятно нещо. „Мъжът ми и аз никога не сме спорили“, ми каза тя. Но тези хора се разбират отлично?

— Скоро ще видим, на „Трите Матилди“ дали един от двамата е намерил брата и сестрата.

— Г-н Ембревал слезе по стълбата, а жена му остана подпряна на перилото на терасата. Имаше красив силует — тънък и гъвкав. Профилът й се открояваше отчетливо, подчертан от малко по-издадената брадичка. Когато не се усмихваше, лицето й създаваше впечатление за някаква тъга и страдание.

— Жак, загуби ли нещо? — извика тя на мъжа си, който се беше навел към камъните.

— Да, ключа — каза той. — Изплъзна ми се от ръцете… Тя отиде при него и също започна да търси. В продължение на две или на три минути, вървейки надясно към подножието на склона, те изчезнаха от очите на Ортанз и Ренин. Шумът от скарването на играещите бридж по-нататък заглуши гласовете им. Изправиха се почти едновременно. Г-жа Ембревал се заизкачва бавно по стълбата, после спря, обърната към морето. Той бе наметнал сако на плещите си и вървеше към самотната кабина. По пътя Играчите на бридж го поканиха за арбитър, сочейки сложените на масата карти. Само с жест той отказа да даде мнение, измина четиридесетте крачки, които го отделяха от кабината, отвори я и влезе. Терез Ембревал се върна на терасата и седна за десетина минути на една пейка. После излезе от казиното. Навеждайки се, Ортанз я видя да влиза в една от хижите към хотел „Овил“ и малко по-късно на балкона на тази хижа.

— Единадесет часа — каза Ренин. — Дали това е тя или той, или един от играчите, или една от съпругите на тези играчи, или който и да е, нищо няма да стане, преди някой от тях да отиде на срещата.

Изминаха двадесет, после двадесет и пет минути, но никой не мърдаше.

— Г-жа Ембревал може би е тръгнала — настоя Ортанз, която се изнервяше. — Тя вече не е на балкона.

— Ако тя е на „Трите Матилди“ — каза Ренин, — ние ще я изненадаме там.

Той вече ставаше, когато нов спор възбуди отново играчите и един от тях извика:

— Да попитаме Ембревал.

— Добре — каза друг. — Приемам… При условие, че пожелае да ни стане арбитър. Но преди малко беше намръщен.

Извикаха:

— Ембревал! Ембревал!

Тогава забелязаха, че Ембревал е затворил след себе си вратата и стоеше в полутъмното, понеже този вид кабини нямат прозорци.

И четиримата отидоха там и започнаха да го викат, но като не получиха отговор, зачукаха на вратата.

— Ехей, Ембревал, спите ли?

Серж Ренин внезапно стана и с разтревожен вид, който изненада Ортанз, процеди през зъби:

— Дано да не е много късно!

Ортанз се опита да го попита, но той тичешком се спусна по стълбата по посока на кабината. Пристигна точно когато играчите се опитваха да отворят вратата.

— Стойте! — заповяда той. — Нещата трябва да бъдат извършени законосъобразно.

— Кои неща? — запита някой.

Без да отговори, Ренин разгледа щорите и като забеляза, че една от горните пластинки е полусчупена, се изкачи с усилие на покрива на кабината и надникна вътре. Дочуха се въпроси:

— Какво има? Можете ли да видите?

Той се обърна и каза на четиримата господа:

— Мисля, че ако господин Ембревал не отговоря, значи нещо сериозно му пречи.

— Нещо сериозно ли?

— Да. Има всички основания да мислим, че г-н Ембревал е ранен… или мъртъв.

— Как така мъртъв! — извикаха хората. — Той току-що се раздели с нас.

Ренин измъкна ножа си, изби бравата и отвори двете крила. Чуха се ужасени викове. Г-н Ембревал лежеше на пода по корем, двете му ръце бяха вкопчени в сакото и вестника. Кръв се стичаше по гърба му и обагряше ризата.

— А! — каза някой. — Той се е самоубил.

— Как така се е самоубил! — възрази Ренин. — Раната е в средата на гърба, където ръката не може да достигне. А освен това в кабината няма оръжие.

Играчите запротестираха.

— Значи смятате, че е престъпление? Но това е невъзможно. Никой не е идвал. Ние щяхме да видим… Никой не можеше да мине, без да го видим.