Осемте удара на часовника

Акушерката стана, но беше толкова изтощена, че Ренин трябваше да я подкрепи. Той я изведе навън и затвори вратата след нея.

Когато се върна, Жан-Луи разговаряше с двете стари жени. Наблюдавайки ги, човек би си помислил, че в отношенията им е настъпило облекчение. Те сякаш още не можеха да повярват на чутото, но бяха станали някак си по-сериозни и смислени.

— Трябва да ускорим събитията — каза Ренин на Ортанз. — Сега е решителният момент. Трябва да натоварим Жан-Луи.

Развеселена, Ортанз прошепна:

— Защо оставихте тази жена да си отиде? Доволен ли сте от нейните показания?

— Нейните показания ли? Тези смешни измислици! Ще дойде време да говорим и за това, но сега трябва веднага да тръгнем с Жан-Луи. В противен случай…

И като се обърна към младежа, Ренин каза:

— Съгласен сте с мен, нали, че събитията налагат еднакво както на г-жа д’Ормивал и на г-жа Вобоа, така и на вас да се разделите. Тази раздяла ще помогне и на трима ви да погледнете нещата по-трезво и да решите при спокоен дух какво ще правите по-нататък. Но сега, господине, трябва да дойдете с нас. Най-неотложното в момента е да спасим годеницата ви Женевиев Еймар от смърт.

Жан-Луи стоеше като ударен от гръм. Ренин се обърна към двете жени.

— Без съмнение това е и ваше желание, нали, драги госпожи?

Двете кимнаха мълчаливо с глава.

— Виждате ли, господине — обърна се отново Ренин към Жан-Луи, — всички сме на едно мнение. След големите кризи има нужда от успокоение. Е, не много за дълго. Може би… след няколко дни ще ви се прииска отново да напуснете Женевиев Еймар и си заживеете пак сам. Но тези няколко дни са необходими. Да побързаме, господине.

И без да му даде възможност да размишлява повече, той го изтика към стаята му, за да се преоблече.

Половин час по-късно Жан-Луи напускаше къщата.

Когато стигнаха до гара Генган и Жан-Луи отиде да предаде куфарите си, Ренин каза на Ортанз:

— Той ще се върне едва след венчавката. Всичко се нарежда, доволна ли сте?

— Да, бедната Женевиев ще бъде щастлива — засмя се тя.

След като се настаниха във влака, двамата отидоха във вагон-ресторанта. Вече привършваха обеда, когато Ренин запротестира. Беше задал на Ортанз много въпроси, на които тя бе отговорила само едносрично.

— Но какво става с вас. Какво има…, мила приятелко? Изглеждате така замислена.

— Аз? О, не.

— Да, да, познавам ви достатъчно добре. Хайде, стига мълчание.

Ортанз се усмихна.

— Е добре! Понеже толкова много искате да узнаете дали съм доволна, ще ви кажа, че… естествено, да. Доволна съм за г-ца Женевиев Еймар… Но… от гледна точка на самата авантюра…

— Изглежда ви неизяснена?

— Да, случаят е недовършен.

— В какъв смисъл?

— Не зная. Може би самопризнанията на тази жена… Това стана толкова непредвидено и толкова бързо!

— Хайде, хайде… — засмя се Ренин. — Мислите си, че много набързо я свърших. Но в тоя момент не ми трябваха повече приказки.

— Как така?

— Ами ако беше започнала да обяснява с подробности, всички щяха да се усъмнят в това, което разказва.

— Да се усъмнят?

— Ами, разбира се. Историята, която ни поднесе г-ца Бусиньол, е чиста измислица. Този господин, който идва през нощта с дете в джоба и си отива с труп, та това е съвсем несъстоятелно. Но какво да направя, мила приятелко, нямах достатъчно време, за да й режисирам по-изящно ролята.

Ортанз го гледаше смаяна.

— Какво? Какво? — промълви тя.

— Как, какво? Ами тази жена е една доста тъпоумна селянка. При това и двамата с нея бързахме, и аз и тя. Затова попретупахме набързо нещата…, но тя доста добре рецитира репликите си. Беше в тон… Смущението… Вътрешната борба… Сълзите…

— Но възможно ли е това?… Възможно ли е? — питаше Ортанз. — Значи вие сте я виждали предварително?

— Ами да, още тази сутрин, когато пристигнахме! Докато вие си поправяхте тоалета в хотела в Карекс, аз се поразтичах за сведения. Драмата д’Ормивал — Вобоа е известна в цялата околност и веднага ми посочиха старата акушерка г-ца Бусиньол. С нея нещата се наредиха доста бързо. Бяха необходими три минути, за да се измисли новата версия и 10 000 франка, за да се съгласи да я повтори пред публиката в къщата.

— Но тази история е съвсем неправдоподобна!

— Не чак толкова. Нали и вие й повярвахте. Другите също. А това беше главното. Трябваше с един замах да се събори една истина от двадесет и седем години, при това истина, която беше още по-здрава, понеже беше съградена върху действителни факти. Ето защо трябваше да я натисна с всички сили. Невъзможността да се установи самоличността на двете деца? Отрекох я! Объркването на децата? Лъжа! Тримата жертви на нещо, което аз не зная, но техен дълг е да го изяснят… Лесна работа, провикна се Жан-Луи. Да повикаме веднага г-ца Бусиньол. И г-ца Бусиньол идва и произнася тихо малката си реч, която й бях измислил. Всичко беше театрален трик. Ужасен, наистина. Но аз все пак успях да се възползвам от него, за да освободя младия мъж от капана, в който беше попаднал.

Ортанз изправи глава.

— Но те ще се окопитят и тримата! И ще размислят.