Осемте удара на часовника

Новодошлата бе с остри черти на лицето и изпъкнали зъби. Тя пристъпи страхливо и смаяно в тази зала, от която докторът я бе изгонил някога, и с несигурност в гласа попита:

— Какво има, г-жа д’Ормивал? Добър ден, г-жа Вобоа. Жените не отговориха. Ренин се приближи към нея и строго и натъртено каза:

— Какво ли, госпожице Бусиньол? Ей сега ще ви го съобщя. Но преди това искам да ви предупредя, че искаме от вас да преценявате правилно всяка моя, а и всяка своя дума.

В този миг имаше вид на съдебен следовател, за когото виновността на лицето, което разпитва, е вече доказана.

И той формулира нещата така:

— Госпожице Бусиньол, натоварен съм от парижката полиция да установя истината по една драма, която се е разиграла тук преди двадесет и седем години. В нея вие сте играли главната роля и сте скрили истината. Аз съм тук, за да събера доказателства за това, защото поради вашите фалшиви показания гражданското състояние на едно от децата, родено през тази нощ, не е ясно. В тази област неверните показания се считат за престъпление, което според законите се наказва. Следователно, ще бъда принуден да ви отведа в Париж, където в присъствието на вашия адвокат ще бъдете подложена на сериозен разпит.

— В Париж?… разпит… мой адвокат…? — изохка г-ца Бусиньол.

— Налага се да потърсите такъв, госпожице, тъй като може да бъдете и арестувана. Възможно е обаче… — натърти Ренин, — ако вие още сега направите пълни самопризнания, които да поправят последствията от вашата грешка, това да ви се размине.

Старата жена се бе разтреперила цялата. Зъбите й тракаха от ужас. Очевидно бе неспособна вече да се съпротивлява.

— Готова ли сте да признаете всичко? — запита Ренин. Но тя все пак се опита да отрича.

— Нямам какво да призная, тъй като нищо не съм извършила.

— Тогава заминаваме — каза решително той.

— Не, не, моля Ви. Ах, добри ми господине, моля Ви… — захленчи изведнъж тя.

— Готова ли сте тогава?

— Да — отвърна тя с въздишка.

— Добре, но незабавно, тъй като не искам евентуално да изпуснем влака. До заминаването му няма много време. Затова тази работа трябва да се изясни още сега. Иначе при най-малко колебание от ваша страна ще ви отведа. Съгласна ли сте? А сега говорете направо — без предисловия и извъртания.

Ренин посочи Жан-Луи:

— Чий син е господинът? На г-жа д’Ормивал?

— Не.

— На г-жа Вобоа?

— Не.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Обяснявайте тогава — заповяда Ренин, поглеждайки заплашително часовника си.

Изведнъж г-ца Бусиньол падна на колене и замърмори с толкова тих и смутен глас, че всички трябваше да се наведат към нея, за да чуят думите й.

— Тогава през нощта дойде един господин. Той донесе едно новородено дете, което искаше да повери на лекаря. Понеже него го нямаше, той остана да го чака цялата нощ, и той направи всичко.

— Какво точно направи? — настоя Ренин. — Какво се случи тогава?

Той беше хванал бабичката за двете ръце и не я изпускаше от повелителния си поглед. Жан-Луи и двете майки също се бяха навели над нея нетърпеливи и уплашени. По-нататъшният им живот зависеше в голяма степен от тези няколко думи, които трябваше да бъдат произнесени.

Като допря ръцете си една към друга, като при изповед, старицата произнесе с треперлив глас това, което всички с трепет очакваха:

— Добре! Стана това, че умряха и двете деца — и това на г-жа д’Ормивал, и това на г-жа Вобоа. Бяха се задушили и двете. И тогава господинът, който видя всичко това, ми каза… Спомням си всяка негова дума…

„Обстоятелствата благоприятстват да изпълня и аз своя дълг. Искам да използвам този случай, за да бъде детето ми добре гледано и щастливо. Сложете го на мястото на едно от починалите.“

После ми даде голяма сума пари и каза, че така ще се освободи наведнъж от разноските, които иначе трябвало да плаща всеки месец за издръжка на бебето. Взех парите и започнах да се чудя — на чие място да го поставя? Дали да стане Луи д’Ормивал или да бъде Жан Вобоа? Господинът също се замисли и каза: „Нито едното, нито другото“. И тогава ми обясни как да постъпя и какво да разказвам, след като той си замине. И докато повивах детето му в пелените на едно от умрелите, той зави мъртвото с тези, които беше донесъл, и изчезна в нощта.

Г-ца Бусиньол оброни глава и се разрида.

Ренин помълча, но после й заговори много по-меко:

— Няма да скрия, че вашите показания съвпадат със сведенията, с които разполагам, и това ще се има предвид.

— Нали няма да ме отведете в Париж?

— Не, няма.

— Мога ли да си отида тогава?

— Можете. Засега това е достатъчно.

— И нали няма да разгласявате това пред хората?

— Не, но имам още един въпрос. Знаете ли името на онзи човек?

— Не, той не ми го каза.

— А не сте ли го виждали оттогава?

— Никога.

— Готова ли сте да подпишете показанията си, които ще бъдат изложени писмено?

— Да.

— Много добре. След една-две седмици ще ви извикам отново. Дотогава никому нито дума.