— Никой не напуска майка си — поклати глава Жан-Луи, а едната от тези две жени е моята майка. Също както никоя майка не изоставя сина си, а всяка от тях вярва, че сигурно съм неин син. Ние тримата сме свързани един с друг така, както понякога едно общо престъпление обвързва престъпниците — със страданието, със съмнението, но също така и с надеждата, че истината в полза на един или друг все някога ще блесне. И ние продължаваме да бъдем тримата заедно, да се обиждаме и си натякваме един на друг за нашия погубен живот. Какъв ад, но как да се спасим? Неведнъж съм се опитвал, но напразно. Скъсаните връзки скоро се възстановяваха отново. Това лято пак, увлечен от любовта на Женевиев, исках да се отърва от този пъкъл и се опитах да убедя двете жени, които едновременно наричам мамо, но се натъкнах първо на техните молби, после на тяхната внезапна злоба срещу бъдещата ми съпруга… срещу тази чужда жена, която трябваше да им наложа… и отстъпих… Какво би правила тук Женевиев между г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа? Имах ли правото да я пожертвам?
Жан-Луи, който постепенно се бе разчувствал, произнесе тези последни думи с твърд и категоричен тон, сякаш искаше да оправдае поведението си със законите на съвестта и чувството за дълг. В действителност и Ренин, и Ортанз не се заблуждаваха ни най-малко — Жан-Луи беше слаб, неспособен да се противопостави срещу абсурдното положение, в което се намираше и от което страдаше още от най-ранните си детски дни — откакто бе започнал нещо да разбира. Всичко това му се бе наложило като непоправимо и окончателно и той го понасяше като тежък кръст, който не може да бъде захвърлен, но от който същевременно се срамуваше. Пред самата Женевиев първоначално той бе мълчал от страх да не стане смешен, а после, завърнал се в своя затвор, бе заживял в него пак по старому, по навик и от слабост.
Младежът седна пред писалищната маса и написа бързо едно писмо, което подаде на Ренин.
— Бихте ли приели задължението да предадете тези няколко думи на г-ца Еймар — попита той, — и я помолите още веднъж да ми прости.
Ренин не помръдна, но тъй като Жан-Луи продължи да настоява, взе писмото и го скъса.
— Какво значи това? — запита младежът.
— Това значи, че не се ангажирам с никаква мисия.
— Но защо?
— Защото вие ще дойдете заедно с нас.
— Аз?
— И утре ще бъдете при г-ца Еймар, за да й направите предложение за женитба.
Жан-Луи изгледа Ренин с поглед, в който се чувстваше оттенък на презрение. Мислеше си: „Този господин така и не разбра нищо от историята, която му разказах“.
Ортанз приближи до Ренин.
— Но кажете му, че Женевиев се е опитала да се самоубие и че ще се самоубие непременно наистина.
— Няма смисъл. Събитията ще се развият така, както пожелая аз. Само след час-два ние тримата ще заминем заедно, а утре той ще направи и предложението.
— Вие говорите с определена сигурност!…
— За да говоря така, имам мотиви. Ще ви кажа само един единствен, но който е достатъчен, ако наистина искате да ми помогнете в издирванията.
— Издирванията ли… на какво? — запита Жан-Луи.
— С цел да установим, че историята ви не е съвсем точна.
Жан-Луи възрази:
— Моля ви да ми повярвате, господине. Не съм произнесъл нито дума, която да не отговаря на чистата истина.
— Може би не се изразих правилно — продължи Ренин ласкаво. — Вие наистина не сте казали нито дума, която да не е в съгласие с това, което вярвате, че е самата истина. Но тази истина не е и не може да бъде такава, каквато вие вярвате, че е.
Младият мъж скръсти ръце.
— Във всеки случай, господине, не смятате ли, че вероятността аз да я познавам по-добре от вас е по-голяма от обратната?
— Защо смятате така. Това, което е станало през онази трагична нощ, е съобщено и на вас от трето лице. Вие нямате никакви доказателства, че нещата са се развили точно така, г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа също.
— Доказателства за какво? — възкликна нетърпеливо Жан-Луи.
— За грешката, която е станала в онази нощ.
— Как така? Но това е абсолютно сигурно! Двете деца са били поставени в една и съща люлка, без какъвто и да било знак, който да ги отличава едно от друго. Пазачката не е могла да знае…
— Това е само версията, която тя разказва — прекъсна го спокойно Ренин.
— Версия, която разказва? Но вие обвинявате тази жена, господине.
— Не я обвинявам.
— Как не я обвинявате — обвинявате я в лъжа. Да лъже? Но защо? Тя не е имала никакъв интерес и нейните сълзи, нейното отчаяние… всичко потвърждава нейната откровеност. После и двете майки са били там…, те са я видели как плаче…, те са я разпитвали… И после, повтарям пак, какъв интерес би могла да има тя да преиначава истината?
Жан-Луи беше много възбуден. Г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа, които без съмнение бяха подслушвали зад вратата, сега влязоха в стаята и вече смаяно бръщолевеха:
— Това не е възможно… Не… това не е възможно. Оттогава сме я разпитвали стотици пъти. Кажете съображенията си, поради които се съмнявате в тази неоспорима истина?