Отдавна отминала светлина

„Знаем, че е най-добрият“ — идеше ми да кажа, но бях наясно, че не бива да се обаждам. Затова през онази сутрин не показах уменията си на ездач пред Фолко д’Акорси. Не е изключено някои неща да бяха потръгнали по друг начин, ако бях получил такава възможност. Минавала ми е тази мисъл през главата, но не съм я споделял с никого.

И все пак онази сутрин видях жената. Висока, с червеникава коса, слаба. Чух името ѝ и забелязах как оглежда със скучаещо изражение градината. След това говорихме за нея. И как да не я обсъждат младежи, видели пред себе си Адрия, най-младата дъщеря на дук Аримано Риполи от Мачера, племенница на Катерина Риполи д’Акорси, значи и племенница по брак на Фолко? Влезе с него в нашата градина и си тръгна с него.

Но не това беше името, с което я чух да се представя на Морани в Милазия, когато я доведоха горе по стълбата като девойка от някое стопанство наблизо, повикана за насладите на графа.

Стоях в сенките на задната стълба и не направих нищо. Гледах как Морани я претърси, заведе я при вратата, потропа и я вкара вътре, когато графът му нареди.

Затова и до днес смятам, че за душата на Морани, за неговата смърт ще ми бъде потърсена сметка от бога.

Когато бъда призован с края на живота си, за да бъда съден, ще изтъкна в своя защита, че смъртта на Уберто през онази нощ, спасените и отмъстените животи на невинните трябва да бъдат добавени при отсъждането. Не аз погубих Уберто, разбира се, както и не аз убих Морани, но знаех още с влизането на жената в стаята, че е дошла по волята на Фолко, за да убие.

Не в името на справедливостта, а на властта, на тази жестока игра, танца на гордостта и враждебността в нашето време. Нали бях ученик на Гуарино? Познавах географията на този кът от света. Знаех къде е Ремиджо, градът на Теобалдо Монтикола. И Акорси на Фолко. А Милазия се намираше помежду им.

И докато се взирах, стиснал манерката с виното, за която ме прати Морани, аз реших колко ми е безразличен въпросът „защо“, стига Звяра да умре тази нощ. Прекарах достатъчно време в двореца му, убедих се какъв е графът, а бях млад и справедливостта означаваше нещо за мен.

Изобщо не ми мина през ума, че жената би могла да се провали. И сега съм смаян, щом си спомня това.

Изчаках няколко мига, преди да се появя в преддверието. То не беше нищо повече от открита площадка. Имаше дълъг нисък скрин, опрян в стената на стаята, където сега се намираха графът и жената. Морани седеше на него. Подадох му манерката и чаша. Той махна запушалката и отпи от виното, без да се занимава с чашата, и понечи да ми върне манерката.

Завъртях глава, а той изви вежди. Обикновено пиех с него в такива нощи. Сви рамене и пак отпи. Останах прав, както постъпвах обикновено. Помня, че се страхувах, и знаех, че не бива да се издавам. Ослушвахме се за звуци, но се преструвахме, че не е така. Дочувахме гласове, без да различаваме думите, ако не бяха произнесени силно.

Морани каза тихо (защото и нашите гласове можеха да се чуят вътре):

— Не искаш ли вино?

И аз свих рамене, излъгах го:

— Прекалих с пиенето снощи.

— Младежите би трябвало да понасят пиенето — каза той и опита да се усмихне.

Успях да направя кисела гримаса. А всъщност от мига, когато зърнах жената, си мислех, че може да имам нужда от бистър ум.

— Джуданио, знаеш ли някакви стихове за градини? — попита Морани. — Градини напролет?

Почти винаги ме наричаше с цялото ми име. Обикновено бях Данио за останалите, понякога използваха и друго умалително име от моето детство, което не ми допадаше особено.

— Знам, струва ми се.

Долавяхме гласа на графа през стената откъм близката до нас страна на стаята, на разстояние от леглото и масата, където оставяше играчките си.

Морани пи отново.

И аз казах, може би в пристъп на глупост:

— Струва ли си? И за двама ни?

Той се вторачи в мен.

— За нашите души ли говориш?

— Да.

Не точно за това си мислех.

— Не си струва — отговори той. — Джуданио, ще ти напиша препоръки тази зима. Ще ти намеря по-добър пост.

— Синьор, знаеш каква чест е за мен да служа при тебе. Знаеш, че…

— Не е заради службата ти при мен! — прекъсна ме Морани и въздъхна. — Остарявам, а мнозина разчитат на мен. И като стоя тук, се опитвам да… да подобря положението. — Гледаше ме едва ли не умоляващо. — Виждал съм глад, Джуданио. Обсади, разграбени и опожарени градове. Ужасни неща видях. А Милазия е опазена от всичко това засега, хората тук са в безопасност, защото той е…

Гласът на графа прозвуча рязко. И жената изпищя.

Стори ни се, че проехтя точно зад Морани. Трепнах. Той се понадигна и пак се отпусна на скрина. Спогледахме се. „Той е кротък тази вечер“, така ѝ бе казал.

„Господарю… защо?“, чухме нейния вик.

— Градина — избъбри Морани. — Стихотворение за градина, Джуданио. Или за друго. Каквото и да е! За слънчеви лъчи.

Гласът на графа: плътен, мазен като зехтин, топъл като греяно вино зиме. И нито звук повече от момичето. Аз трябваше да рецитирам стихове. Накрая все пак посегнах към манерката и пих. В онези дни поднасяха добро вино в Милазия под властта на граф Уберто. Помня как сърцето ми блъскаше в гърдите.