Отдавна отминала светлина

Върна се при отворената ивица и се промъкна вътре, извика тихичко от навеждането. Бутна парчето от ламперията на мястото му. Знаеше си, че сигурно имаше кръв на пода и килимите по изминатия път. Нищо повече не можеше да направи. Оставаше ѝ да се надява — или да се моли? — никой да не забележи поне тази нощ. Да бъдат толкова стъписани и уплашени, че да се втурнат към отворения прозорец, да зърнат въжето и да хукнат надолу към площада, за да призоват с викове стражата.

След няколко крачки обаче Адрия проумя, че това не би имало значение. Трябваше да слезе два етажа по тези тесни, хлъзгави каменни стъпала с лампа в ръката, но нямаше как да се справи.

Не беше среща, която можех да забравя.

Малко повече от година по-рано Фолко Чино, един от прочулите се военачалници в Батиара, а от няколко години след смъртта на неговия баща и владетел на Акорси, посети властващото в Авена семейство Ричардиано и сутринта на втория ден намина при нашия учител Гуарино, за да го поздрави. Фолко като че беше най-прославеният бивш ученик на школата.

Всеки го наричаше с това име, ако ще и да беше фамилиарност спрямо управник на град. Гуарино сподели с неколцина от нас, че това се прави нарочно.

— По този начин се старае да изглежда благ. И такъв може да бъде, но не се оставяйте да ви заблуди.

Едва ли бихме се заблудили, защото Фолко се нареждаше сред най-страховитите командири на нашето време. Помислих си, че ако ще да настоява да го наричаме със собственото му име, не би могъл да заличи този факт от умовете ни.

През онзи ден той доведе още двама души. И едната беше високата жена, която по-късно щях да видя на влизане в стаята, където я чакаше Уберто от Милазия.

Разпознах я в Милазия, защото в градината на школата година по-рано, когато Фолко дойде при нас, аз бях сред още половин дузина старши ученици и двама от най-младите, близнаци. Невръстните братя изпяха приветствена песен при влизането на нашия прославен гост, гласовете им звучаха прекрасно в това утро към края на лятото.

Гуарино одобри изпълнението им със сдържано кимане. Фолко д’Акорси се ухили до ушите и каза:

— Помня как пях същата песен!

Даде по една монета на момчетата и пристъпи към нашия учител, за да го награби в яка прегръдка, като едва не го вдигна над земята. Ние се стъписахме. Всъщност бяхме потресени. Щом беше пуснат, Гуарино оправи сивата си роба и отбеляза:

— Достойнството трябва да бъде ценено, може би дори над всичко останало.

Фолко се разсмя. От мястото си виждах всеизвестната кухина, останала от дясното му око. Той не желаеше да носи превръзка на лицето. Всички знаеха за тази рана. Имаше противоречиви версии как му е била причинена. Според една от тях нанесъл му я Теобалдо Монтикола, което би могло да обясни някои неща.

— Ацопарди ли цитираш, учителю? — подхвърли Фолко. — Но ти даже не си съгласен с неговите тези! Какво ще кажеш за „Никой не заслужава обичта ти повече от онзи, който те учи на мъдрост“?

— И това е негово — отвърна Гуарино невъзмутимо. — По-сполучлива мисъл, признавам. Доволен съм, че не си забравил. Но обичта може да бъде проявена по най-различни начини.

Все пак се усмихваше, спомням си това. Вятърът разрошваше тънките кичури на косата му.

— Може — съгласи се владетелят на Акорси. — Учителю, ще се присъединиш ли към нас на трапезата след лова? Ерицио каза, че е редно да те поканя.

Толкова го прославяха като воин, че си го бях представял по-едър. Под меката червена шапка косата на Фолко Чино беше светлокестенява, но вече се прошарваше с малко сиво в нея. Имаше силно извит нос като човка и белег на същата буза, където му липсваше окото. Изглеждаше як, с издути мускули. Помислих си, че не е човек, с когото искаш да се бориш.

— Ще приема с удоволствие — отвърна Гуарино. — Предай моята благодарност на графа. Но преди да си тръгнеш, доведох някои наши ученици тази сутрин да покажат уменията си, ако нямаш нищо против.

— Не бих имал, ако времето ми стигаше. Но аз ще изляза на кон с Ерицио и Евардо да поговорим преди лова за някои неща около Родиас и Фирента и събитията там.

— Ясно — каза нашият учител. — Сарди стават все по-могъщи.

— Така е — потвърди Фолко д’Акорси. — Пиеро желае да ме наеме отново. И моята армия.

— То се знае — рече Гуарино.

Владетелят на Акорси ни удостои с поглед.

— Не се съмнявам, че се проявявате образцово, всички до един. Иначе вашият учител нямаше да ви доведе тук тази сутрин. Приемете моето съжаление и благопожелания. Трудете се и винаги се отнасяйте към него с почит, той е най-добрият сред нас. Хайде, Копо, Адрия, вече ни очакват.

Той се поклони на Гуарино, обърна се и излезе от нашата малка градина — човек приобщен към насилието, културата и властта, едното око блестящо, другото празно и тъмно. Облечени за езда, високата млада жена и другият мъж го последваха.