Пешките падат първи

— Ами… общо взето, говорихме си за семействата си, за неговата дъщеря, за моя син, който сега живее в Щатите. Само няколко минути… Нищо особено не ми е говорил.

— С какви думи ви каза, че е в друга посока и изобщо иска да се разходи?

— С какви думи ли? Не си спомням… Струва ми се, аз му казах, ако е по посока на Ленинградския проспект, да се качи, ще го хвърля дотам. А той каза: Благодаря, в друга посока съм, пък и искам да се поразходя пеша, имам нещо да обмисля.

— Точно така ли каза? Че има да обмисли нещо?

— Да, точно така.

— А не спомена ли случайно, че например има среща някъде наблизо?

— Не, не каза нищо такова.

— Григорий Иванович, припомнете си, моля, кого видяхте на улицата, когато излязохте от блока заедно с Агаев и докато се качвахте в колата?

— Ами не съм се оглеждал… Не, не си спомням.

— Чакала ви е кола?

— Да, служебната.

— Познавате ли шофьора?

— Разбира се. Нашият шофьор беше — Стас Шуригин.

— Имате ли неговия телефонен номер и адреса му?

— Да, сега ще ви ги запиша. А той за какво ви е?

— Може да е видял някого, докато ви е чакал на улицата пред вашия блок.

— Боже мой, боже мой, Славик… Какво нещастие!… — въздъхна Ловинюков.

4.

В жилището на Стас Шуригин имаше много гости — беше организирал малък купон. Още с влизането си Игор Лесников се сблъска с полугола и абсолютно пияна мацка, която май още не бе навършила пълнолетие.

— Маце, може ли да ми повикаш Стас? — обърна се към нея Игор.

— Ами ти кой си? — тъпо се зачуди мацката. — Познавам ли те?

— Разбира се — уверено отвърна Лесников. — С теб сме се виждали сто пъти, а ти всеки път не можеш да ме познаеш. Та къде, казваш, е Стас?

— Отиде да посрещне някого. Сега ще се върне. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, рожбе, вече пих днес, стига ми. Ще ида да почакам Стас.

Игор тихичко излезе от апартамента, чиято врата, както му се стори, изобщо никога не се заключваше, и се настани на широкия перваз на стълбището между етажите. След петнайсетина минути се затръшна входната врата, чуха се високи гласове и стъпки. Като видя двамата мъже и момичето, които се изкачваха по стълбището, Игор стана. Момичето и единият от мъжете не му обърнаха ни най-малко внимание, другият го погледна втренчено и позабави крачка. Нормална реакция на човек, който познава всички съседи от входа си и веднага забелязва непознатата физиономия.

— Стас? — полувъпросително каза Лесников, когато мъжът се изравни с него.

Онзи мълчаливо кимна и погледна въпросително непознатия, който го причакваше на стълбището.

— Да поговорим пет минути. Можеш ли?

— Непременно тук ли трябва да говорим? — недоволно попита Шуригин.

— Може и вътре, но там е много шумно. Тук ще стане по-бързо.

— Да влезем вътре — упорито каза Стас и Игор разбра, че мъжът се страхува. Нищо чудно — когато работиш във фирма и около теб се въртят големи пари. Никога не знаеш къде те дебнат неприятностите.

Влязоха в апартамента и антрето веднага се изпълни с весели пийнали младежи и момичета, изскочили да поздравят новите гости. Стас мълчаливо побутна Игор за лакътя и му кимна към банята. Те странишком хлътнаха зад ъгъла и се затвориха в просторната баня, съчетана с тоалетна. Домакинът пусна върху тоалетната чиния капака с тъмносин мъхнат калъф и с жест го покани да седне. А той се поотдалечи, доколкото позволяваха размерите на банята, и остана прав.

— Аз съм от криминалната милиция — представи се Игор и извади удостоверението си. — За да не се притесняваш излишно, веднага ще ти кажа какво ме интересува. Миналата сряда, на 29 март, си откарал Григорий Иванович Ловинюков до летището, така ли е?

— Имаше такова нещо — кимна утвърдително Шуригин, вече явно успокоен.

— В колко часа трябваше да отидеш на улица „Володарски“?

— В осем без петнайсет. В девет трябваше да сме вече в Шереметиево.

— И ти в колко отиде?

— Към без двайсет, може би в осем без двайсет и три. Спомням си, че когато пристигнах, погледнах часовника си и си помислих, че съм дошъл пет минути по-рано, значи все още не познавам добре маршрута, не съм могъл да си преценя времето.

— Ловинюков навреме ли слезе?

— Малко закъсня.

— Колко малко, припомни си по-точно.

— С десетина минути.

— Значи си стоял пред неговия блок около петнайсет минути?

— Ами… плюс-минус.

— И какво прави през тези петнайсет минути? Спа ли? Чете ли?

— Нищо не правих. — Стас сви рамене. — Мислех си за разни неща.

— Оглеждаше ли се наоколо?

— А, разбира се. В нашата фирма това е закон: всеки шофьор отговаря за личната безопасност на пътника, когото вози. Ако, не дай си боже, с Гриша се случеше нещо по време на качването му в колата, аз щях да отговарям.

Стас извади цигари, щракна със запалката и смукна дълбоко от цигарата.

— Запалете, ако искате — предложи той и разпръсна дима с ръка.

— Благодаря, не пуша.

Някой опита да влезе, после затропаха по вратата.

— Заето — извика Шуригин.

— Стас, Алка сега ще се напикае, излизай по-бързо! — чу се зад вратата женски кикот.

— Стас, припомни си всичко, което си видял през тези петнайсет минути. Дори да ти се струва, че е било дреболии, пак ми ги разкажи подробно.