Пешките падат първи

— Абе нищо не си спомням… — обърка се Стас. — Гледах само за подозрителни личности, от които може да се очаква нападение, а инак…

— Добре, да започнем с подозрителните — съгласи се Игор. — Кого видя?

— Спря една кола, бяла жигула шесторка. Понапрегнах се, защото вътре имаше двама души. Но единият слезе и влезе във входа, където живее Гриша, а шофьорът обърна и си замина.

— Да си спомняш случайно номера на колата?

— Не, не го погледнах. Ако шофьорът беше останал да чака, тогава щеше да ми се види подозрително и щях да запомня номера. Но щом си тръгна, значи не е бил по моята част.

— Добре. Да си видял нещо друго?

— Минаха и някакви хубави мацки, три броя — позасмя се Шуригин. — Винаги виждам такива неща, дори да съм заспал.

— Стас, оценявам чувството ти за хумор — хладно каза Игор, — но днес е неделя, от сутринта съм на крак, уморен съм и съм гладен, а вкъщи ме чакат любимата ми съпруга и двегодишното ми дете. Хайде да не се разсейваме, а?

Шуригин се пообиди, но не го показа.

— Имаше и един мъж с тъмновинено дипломатическо куфарче. Не ми направи особено впечатление, в него нямаше нищо подозрително, но се спря точно пред моята кола, само затова го видях.

— Какво видя?

— Ами тъмновиненото дипломатическо куфарче. Приличаше на дамска чанта.

— Каза, че той се е спрял. Защо се беше спрял?

— Търсеше нещо в куфарчето. Нали знаете — мъжете обикновено повдигат коляно, слагат куфарчето на бедрото си и ровят вътре, а този остана прав, откопча го и както го държеше с едната ръка за дръжката, с другата придържаше дъното, сякаш искаше не да извади нещо, а просто да се убеди, че то е там, на мястото си.

— Запомни ли физиономията му? — с надежда попита Лесников.

— Не, лицето му не се виждаше. Беше почти осем вечерта, мръкваше се, а фаровете ми бяха запалени. И под лъчите им попаднаха точно ръцете на тоя мъж и куфарчето, а главата му беше по-нагоре. Не го видях в лицето.

— Добре, поне фигурата му каква беше? Висок? Дребен? Дебел? Слаб?

— Беше нормален. — Стас неопределено сви рамене.

— Среден. Като всички.

— Нещо друго не видя ли?

— После Гриша излезе заедно с онова момче, дето пристигна с жигулата. Прегърнаха се, сбогуваха се, Гриша се качи, онова момче му помаха с ръка и тръгнахме. Това е — нищо друго не се случи.

— Ловинюков каза ли ти кое е било това момче?

— Каза, че бил негов роднина, някъде от Урал. Дъщеря му била сериозно болна и Гриша го снабдявал с лекарства. Защо не ми кажете в края на краищата какво е станало? Понеже като някоя маймуна отговарям на въпросите ви и не знам — може да си подписвам смъртната присъда!

— Онова момче, дето е дошло при Григорий Иванович, е било намерено убито петнайсет минути по-късно. Точно там, на улица „Володарски“.

— Стига бе?! — ахна Стас и се отпусна на края на ваната. — Как така? Кой?…

— Точно това се опитвам да изясня — кой! Затова те питам — може да си видял нещо важно. Още веднъж хубавичко си помисли. Интересуват ме двама души: шофьорът на жигулата, с която е пристигнал роднината на Ловинюков, и мъжът с тъмновиненото куфарче. Възможно ли е да е бил един и същи човек?

— Че как така? — искрено се учуди Стас. — Нали шофьорът си замина.

— Откъде знаеш? — бързо попита Игор.

— Ами нали видях как замина.

— Нищо подобно. Видял си как е потеглил, отишъл е до завоя и е свърнал в пресечката. Толкова. Не си видял нищо повече. Нали така?

— Да — поклати глава Стас. — Човек не може да ви измами вас.

— Затова напълно допускам, че може да е свърнал в пресечката, да е слязъл от колата и да се е върнал на улица „Володарски“, при входа, където живее Ловинюков. Затова те питам: възможно ли е да е бил един и същи човек?

— Не знам, не искам да ви заблудя — неуверено отвърна Шуригин. — Не видях физиономиите нито на единия, нито на другия. Може и да е бил.

— Добре, Стас — въздъхна Лесников и стана, — вече е късно, да приключим за днес. Ето ти моя телефон: ако си спомниш още нещо, непременно ми се обади. Разбрахме ли се? В теб ми е цялата надежда.

Те излязоха от банята. Веднага насреща им изхвърча хубавичка млада жена, избута Стас и изтропа с райбера на тоалетната.

— Ура! Алка устиска! — разнесе се някъде откъм стаята пиянски смях.

— Ама кой се беше заключил в банята?

— Стас с някакъв мъж.

— Стига лъга! — авторитетно заяви нечий глас. — Стас е нормален, сто пъти е проверено.

— Я стига, голямата проверителка! — насмешливо се обади някакъв мъж. — Тебе човек да те целуне зад ушенцето — и си вече готова…

Шуригин недоволно извъртя рамо и погледна към стаята, откъдето се чуваха гласовете, обсъждащи неговите мъжки достойнства.

— Какво, да не развалих репутацията ти? — засмя се Лесников. — Е, ще прощаваш.

— Няма нищо, не е смъртоносно. Слушайте… — Той се запъна.

— Да?

— Нали казахте, че от сутринта сте на крак и сте прегладнели…

— Благодаря, Стас, оценявам гостоприемството ти, но трябва да побързам да се прибера. Вече е дванайсет, а ще ставам в седем, утре съм на работа.

— Поне един сандвич, а? Ще ви го завия — да хапнете в колата. Работа за минутка. — Младежът се скри в кухнята.