Пешките падат първи

На Лесников му стана неудобно и реши да изчезне по-бързичко, но не бе слязъл и един етаж по-долу, когато вратата на апартамента на Шуригин се отвори и се чуха припрени стъпки.

— Къде хукнахте? — укорително каза Стас и подаде на Игор увит в станиол пакет. — Нали ви казах — работа за минутка, а вие избягахте. Да не би милицията да не взема от шофьорската трапеза?

Лесников никога не забравяше всички детективски правила, едно от които гласеше: не бива да се караш със свидетелите, свидетелят трябва да те обича и да иска да ти помогне — само тогава от работата с него може да има полза. Човек, който не иска да ти помага, не ще иска и да си спомня, а човек, който не иска да си спомня, може да забрави и собственото си име.

— Благодаря ти, Стас — каза Игор колкото можа по-сърдечно, взе подадения му пакет, разви го и веднага с апетит захапа сочното месо. — Гладен съм като вълк. Извинявай, че си тръгнах, не исках да те затруднявам. О, много е вкусно!

Шуригин омекна:

— Ще се обадя, ако се сетя нещо.

— Непременно се обади. Хайде всичко хубаво!

Игор Лесников излезе от гостоприемния дом на Стас Шуригин, качи се в лъскавата си кола и тръгна да търси телефонна кабина, за да се обади на Настя. Сигурно и тя не спеше, вълнуваше се, чакаше съобщения от него.

5.

Ето че още един ден измина, без да донесе облекчение. Платонов правеше всичко според плана и разбираше, че ще трябва да почака за резултатите, но му ставаше все по-трудно и по-трудно да чака.

Сутринта Кира пак отиде в центъра и се обади на Серьожа Русанов, за да му каже, че не бива да забравя три пъти по трийсет плюс десет. Ако се съди по реакцията, Серьога веднага разбра каква е работата, не зададе излишни въпроси и не поиска да му повтарят нищо. После Кира се прибра вкъщи, двамата обядваха и съставиха списък на материалите, които Кира трябваше да купи, ако все пак реши да направят ремонта. Вечерта отново излезе да се обади. Първо на Русанов, за да разбере дали той е получил документите, после на Каменская. Не се случи нищо неочаквано, Серьога я помоли да предаде, че е получил документите и благодари, а Каменская каза, че първоначалният етап от проверката засега потвърждава думите на Платонов, но тази проверка още не е завършила и ако Кира се интересува какъв е резултатът, може да й се обади по всяко време.

Кира изглеждаше угрижена, сякаш някаква мисъл не й даваше покой.

— Тревожи ли те нещо? — внимателно се заинтересува Платонов.

— Да — призна тя. — Днес нещо се случи — и аз не мога да разбера какво именно, но това ме безпокои. Някакво чувство, че нещо не беше наред, но не мога да разбера откъде идва.

— Може да ти се е сторило, че някой те следи? — предположи Дмитрий, като се молеше на Господ това да не излезе вярно.

— Възможно е — съгласи се тя. — Нали ти казвам — не мога да разбера какво ме безпокои, но нещо определено не е както трябва.

— Това е от липса на навик — успокои я Платонов. — Когато започнах работа в милицията, още в самото начало, и на мен ми се струваше, че нещо не е наред, че нещо съм сбъркал, нещо не съм доразбрал или не съм свършил както трябва. Нормална реакция при всяка нова дейност.

— Нали не ме лъжеш?

— Честна дума. Така че не се тревожи и не си късай нервите.

Кира видимо се успокои. Сега седеше в кухнята и изсипала на масата цял килограм елда, методично вадеше от нея разни боклучета и черни зрънца. Дмитрий гледаше телевизия в хола, излегнат в удобния нисък фотьойл. Когато на екрана се замяркаха титрите на прочута кинокомедия, спечелила няколко „Оскара“, Платонов извика:

— Кира! Остави тази елда, филмът започва!

Минаха десет минути, но тя така и не дойде.

— Кира! Чуваш ли ме? — отново извика Платонов.

— Чувам те — обади се тя.

— Защо не дойдеш да гледаш филма? Не искаш ли?

— Ще дойда, не се безпокой.

Това не хареса на Платонов. Той рязко скочи от фотьойла и бързо отиде в кухнята.

— Ти какво така? — попита я тихо и се загледа в наведената глава на Кира и нейните бързо сновящи дълги тънки пръсти. — Да не съм те обидил с нещо?

— Не, глупости! — отговори тя спокойно, без да повдигне глава.

— Какво има тогава? Нали ми каза, че искаш да гледаш този филм! Не искаш да стоиш в една стая с мен ли? Да не би да те дразня?

Кира най-сетне вдигна глава и с усмивка го погледна право в очите.

— Дима, не обръщай внимание, имам глупавия навик никога да не изоставям една работа, докато не я довърша. Това се проявява дори в дреболии, в разни щуротии. Знам, на мнозина изглежда смешно, но аз съм си такава. Ето, не мога да зарежа тази глупава елда, щом съм я започнала. Хем ще я мразя, ще я проклинам, но зарежа ли сега всичко и дойда ли да гледам филм — и филмът няма да ми достави удоволствие, ще се въртя, сякаш седя на игли, и постоянно ще си мисля за недопочистената елда. Честна дума ти казвам — това няма никакво отношение към теб.

— Не ме ли лъжеш? — с нескрито подозрение попита Дмитрий.

— Не те лъжа. — Тя се усмихна обезоръжаващо. — Върви да гледаш филма, после ще ми го разкажеш.

— Искаш ли да поседя с теб в кухнята? — предложи Платонов.

— Защо? — неподправено се смая Кира.