Пешките падат първи

Бременността на майка си петнайсетгодишният Сергей възприе като знак за окончателното им сдобряване с баща му. Вече беше достатъчно голям, за да се сети от намеците и недомлъвките: майка му не може да реши дали да направи аборт, или да остави детето. Серьожа не можеше да се намесва в разговорите на родителите си на толкова деликатна тема, той само напрегнато се вслушваше в думите им, които те произнасяха между другото или шепнешком, и се молеше на Господ майка му да роди. Ако не остави детето, значи не е сигурна в баща му, тоест всичко отново може да се промени. Ако пък роди, значи е дошъл краят на кръшканията и любовните истории на баща му и те отново ще бъдат заедно, този път окончателно. Момчето интуитивно разбираше, че последната дума в тази ситуация ще има баща му: ще успее ли той да убеди майка му в любовта си, ще съумее ли да й докаже, че тя вече може да разчита на него?

Серьожа обожаваше малката си сестричка Леночка. За него тя беше символ и залог на стабилността на семейството, около нея се бяха съсредоточили всички негови чувства, всички радости, всички надежди. Ужасно се страхуваше, че баща му ще се дразни от неизбежните усложнения и грижи, които се появяват заедно с децата, и отново ще се връцне и ще направи някой от номерата си. Затова Серьожа пое всички грижи, които бяха по силите му: ставаше нощем, ако Леночка плачеше, переше пелени, тичаше за храна в детската кухня, едва ли не насила отпращаше родителите си вечер на гости или на кино, като се кълнеше, че ще се грижи за момиченцето не по-зле от тях.

Когато стана на двайсет, той разбра, че вече нищо не заплашва брака на родителите му, макар че проблемът бе загубил своята актуалност, а на двайсет и две — че на този свят за него няма по-скъпо същество от Лена. Фактически я бе отгледал той, беше израснала в ръцете му, тъй че трябваше да употреби доста усилия, докато я отучи да нарича по-големия си брат „тате“.

Когато на Русанов му се роди дъщеря, жена му искаше да я нарекат Елена, но Сергей се възпротиви. В неговия живот имаше само една Лена и това име не биваше да принадлежи на никого другиго.

— Ти съвсем си откачил по тази твоя сестра — недоволстваше съпругата на Русанов — Вера. — За теб тя е единственото светло нещо в този живот. За нея трябваше да се ожениш, а не за мен.

— Заради Альона съм готов да прегризя гърлото на когото щеш — повтаряше Сергей.

Същите думи каза и на Игор Лесников.

— Альона е най-скъпото, което имам. Смятай, че тя е първото ми дете. На никого не бих позволил да я наскърби. Само ако подозирах, че с Димка Платонов нещо не е наред, нямаше да допусна Лена да затрива младостта си с него. Но съм сигурен в Димка. Станало е някакво чудовищно недоразумение и аз искам да направим всичко възможно за неговото реабилитиране.

Лесников се мръщеше и тихо мърмореше в кабинета на Настя, че необективността на Русанов им връзва ръцете и им пречи. Настя се шегуваше, че биха могли да гледат на колегата от министерството като на филтър, през който не може да мине нито едно зле обосновано обвинение.

— Ако се окаже, че Платонов е виновен и работата стигне до адвокат, всички наши доводи ще бъдат подлагани на съмнение и критика. По-добре това да стане сега, а не в съда.

В понеделник Настя и Лесников обсъдиха получената в неделя информация с Русанов и Юра Коротков. Когато стана дума за мъжа с дипломатическото куфарче от тъмновинена кожа, Русанов видимо се оклюма.

— Колеги, не искам да ви преча на работата, затова няма да скрия — такова куфарче има Димка.

— Сигурен ли си? — попита Коротков.

— Абсолютно — въздъхна Сергей. — Моята Альона ни купи и подари еднакви куфарчета. И аз имам вкъщи същото.

— Донеси го, ако обичаш — помоли го Настя. — Ще го покажем на шофьора. Впрочем не, по-добре вземи от жената на Платонов неговото собствено.

Тя още не можеше да реши дали да каже на Русанов за подозренията си относно убийството на Юрий Ефимович Тарасов. В края на краищата можеше да подхване нещата по заобиколен начин.

— Можеш ли да си спомниш всичко, свързано с Платонов, като започнеш от миналия понеделник? — попита по едно време с невинен тон.

— От понеделник насам ли? Ще се опитам — колебливо започна Русанов. — В понеделник още сутринта разговаряхме по телефона…

— Кога? Точния час, ако обичаш.

— Вера вече беше тръгнала за работа, тя излиза към осем и десет или осем и петнайсет. След това си изгладих панталона — това ми отне петнайсетина минути. После се обадих на две места по телефона, облякох се и вече щях да тръгвам, когато ми се обади Дима. Значи е било около девет. Може би към девет без пет, приблизително.

— За какво си говорихте?

— За Лена. Наближава рожденият й ден и Димка искаше да се посъветва с мен за подаръка.

— Защо, налага ли се да ти иска съвет за такива неща? — учуди се Игор Лесников. — Та той се познава със сестра ти достатъчно отдавна, за да може да се ориентира сам.