Пешките падат първи

Тогава тя трябваше да каже на Русанов: „Не бива да забравяте три пъти по трийсет плюс десет.“ Точно когато започваше фразата, погледът й се спря върху записания с флумастер телефонен номер 214-10-30 и тя машинално каза: „Не бива да забравяте три пъти по десет плюс трийсет.“ Имаше чувството, че и в момента чува гласа си да произнася неправилните числа. Но нали смисълът на казаното се състоеше в информацията, че документите се намират не в двайсет и седма, а в сто двайсет и седма клетка! А три пъти по десет плюс трийсет не прави сто, а само шейсет. Значи Русанов е трябвало да търси документите в клетка номер 87. Как тогава ги е намерил там, където ги сложи Кира? Нали същата вечер той потвърди, че е взел документите от гардероба на гарата!

Излиза, че той от самото начало е знаел къде са. Защото след първото й обаждане е изпратил на гарата хора, които са я проследили и са видели къде тя сложи документите. Можела е да му каже всякакви числа, можела е дори да сбърка гарата — въпреки всичко той щеше да получи плика с документите. Защото те му трябват. И защото изобщо не играе в един отбор с Дмитрий. Не му вярва. Те не са приятели, а противници. А пък Дима толкова му вярва!

Кира бързо излезе от кабината и закрачи към метрото. Трябваше да се прибере бързо вкъщи. Трябваше да види Дима и да му каже всичко, да му каже, че се е лъгал в приятеля си, че той го е предал. Че нещата стоят много по-зле, отколкото са предполагали, защото най-вероятно Кира е била проследена още тогава, преди седмица, и сега те искат да пратят при тях наемен убиец…

Не, не бива да казва това. Тя не може да знае за убиеца. Но въпреки това непременно ще каже за Русанов.

За пръв път от много години насам я заля вълна от съчувствие и нежност. Кира Левченко никога никого не бе обичала — освен бившия си съпруг, беше твърде студена и невъзмутима, за да обича. Беше изпитвала интерес към някои мъже, беше им позволявала да я ухажват, беше спала с тях, сдържайки с усилие откровената си скука, но никой от тях не бе пробудил у нея топли чувства, никой не бе я подтикнал да тъгува по него и с нетърпение да очаква следващата им среща. А днес, след като разбра, че не може да убие Платонов, тя внезапно проумя, че е успяла да се привърже към него, че той не й е безразличен, че се е заиграла на измислената от самата нея игра, в която бе превърнала Дмитрий в източник на необичайно остри усещания, подхранващи хазарта й, а в резултат се е озовала в ролята на майка, която се грижи за детето си и трепери над него, помагайки му да се измъкне от сложна и опасна ситуация.

Кира крачеше все по-бързо и накрая почти тичаше по ескалатора. Ако не измисли как да спаси себе си и Дмитрий, ако не измисли нищо до сряда сутринта, още до същата вечер двамата пак ще бъдат убити. Имената и адресът им се знаят, няма нищо сложно. И на двамата им остава да живеят две денонощия и половина. Да живеят. Да живеят…

6.

Андрей Чернишов пристигна, повел за каишката огромния Кирил — любимата си овчарка, в чиито родословни документи беше записано дълго и трудно за произнасяне име, което обаче съдържаше буквите „к“ и „р“, и именно това бе позволило на стопанина й да не се съобрази с правилата и да даде на кучето човешко име.

— Ще ми повредиш кучето — започна той още от прага. — Едно хубаво куче трябва да се храни само у дома си и само от своята паница. Донесох паницата.

— А донесе ли разписанията? — попита Настя и нежно погали Кирил по врата.

Това куче не бе особено приветливо, но допускаше Настя до себе си, защото тя му бе стара позната. Първо, когато веднъж я отвеждаше по-далеч от огнестрелната зона при задържането на опасен престъпник, Кирил я принуди ужасно силно да си удари рамото в една незаключена желязна врата, поради което Настя падна, разби коляното си и си счупи тока, а кучето още дълго се чувстваше виновно. Второ, когато преди половин година престъпници заплашиха Настя с факта, че притежават ключове от апартамента й, Кирил прекара с нея цяла нощ и не само я пазеше, но я и успокояваше. А рано сутринта Андрей Чернишов смени бравата и си взе кучето.

— Донесох ги. Ето, вземи. — Той й подаде девет тънки брошурки. — Ще ми обясниш ли сега какъв е този пожар около теб?

— Аха — смотолеви неясно Настя и седна пред компютъра. — Ела тук. Ето виж, това са местата, където са били намерени застреляните от снайпериста хора. Ние с теб изхождахме от предположението, че този човек е свикнал да пътува на едно и също разстояние и така се опитвахме да определим поне приблизително района, в който живее. А може би номерът не е в разстоянието, а във времето? Той убива там, докъдето може да стигне, да речем, за два часа. И наистина си е създал навици, но не за километрите, а за часовете и минутите. Сега схващаш ли разликата?

— Ами… горе-долу — неопределено кимна Андрей. — Обясни ми по-подробно.