Пешките падат първи

Значи Дмитрий Платонов е преспал с жената на Сергей Русанов, уличница и алкохоличка. И Сергей, без ни най-малко да е засегнат от изневярата на жена си и от недостойното поведение на приятеля си, се е ядосал само от едно: страхувал се е да не би Дмитрий да се е заразил с някаква гадост от жена му и после да пренесе — ако вече не я е пренесъл! — тази гадост на неговата любима сестра Елена. Изглежда, Русанов наистина е много привързан към сестра си, както той самият го каза. Толкова силно, че тази привързаност е надделяла над всички емоции, свързани с постъпката на жена му и приятеля му. Толкова силна е била тази привързаност, че е могла да го накара да мрази Платонов, който е изневерил на Елена, като е паднал толкова ниско, че е влязъл в мимолетна връзка с пропилата се съпруга на своя приятел. В очите на Русанов Дмитрий отведнъж се е свлякъл с две стъпала по-надолу. Отрепка, защото си е имал работа със съпругата на приятел, близък и стар приятел. И глупак, защото е легнал с уличница, която е спала с кого ли не. Хем два пъти глупак, защото едно е да легнеш с уличница и да спреш дотам, и съвсем друго — после да отидеш при прелестно младо момиче, което те обича и ти вярва.

Русанов може да е намразил Дмитрий. А това вече би променило много неща…

2.

Дмитрий толкова болезнено усещаше, че времето тече, а той още нищо не е измислил, та му се струваше, че с всяка изминала минута от него си отива частица живот. Всяка изминала минута приближаваше връщането на Кира и той още не знаеше какво ще прави. Единствената вярна линия на поведение би била да се преструва, че нищо не се е случило. Само така можеше да опита да се спаси. Но само в случай че Кира не е луда. Тогава нейното поведение би могло някак да се прогнозира, да се предвиди, да се предскаже. Ами ако е луда? Ако е буйна маниачка, на която всеки момент може да й хрумне какво ли не?

„Трябва да го направя — повтаряше си Платонов, докато се луташе притеснено из апартамента, — трябва да събера сили и да го направя. Още повече че вчера сутринта намекнах за това. Трябва да продължа да следвам линията си, сякаш нищо не се е случило, сякаш нищо не знам, не съм виждал никакъв револвер и за нищо не се досещам. Сега разбирам защо не мога да я възприемам нормално, както винаги съм възприемал жените, особено красивите. Защото тя не е като тях. Господи, как да го направя? Откъде да събера мъжество? Откъде да взема мъжка сила? Ами ако не успея? Тогава тя веднага ще се сети, че всичко съм разбрал. Един нормален мъж не може да прави любов с жена убийца. И ако не успея, веднага ще стане ясно каква е причината.“

Той не разбираше защо Кира закъснява и се нервираше, защото не можеше да пресметне точно кога ще си дойде и има ли резерв от още малко време. Най-сетне успя да се овладее и мислено да състави схема на пиесата, която би трябвало да разиграе, когато се прибере стопанката на жилището.

Когато тя се върне, той ще се престори, че спи. Ще полежи тихичко, ще послуша какво прави тя, после ще се „събуди“, ще я повика, ще я помоли да седне с него на дивана и…

Не, май не е добре така. Ще седи в кухнята и ще се преструва на дълбоко замислен. Няма да стане да я посрещне, няма да излезе в антрето, а ще седи и ще чака тя да дойде при него. Ще започне с трагичен тон да говори нещо сърцераздирателно, като показва с целия си вид колко страда. Ще опита да пробуди съжалението й, ще й разказва колко му е тежко, че всичко е станало така, че не може да се изяви като истински мъж, да я ухажва така, както е редно да се ухажват красиви жени, защото интриги на недоброжелатели са го принудили да седи заключен в нейния апартамент…

А може да застане в антрето като истукан, мълчаливо да я гледа с тъжни очи, а после почти нечуто, но изразително да промълви: „Господи, Кира, скъпа, толкова се страхувах, изведнъж се уплаших, че няма да дойдеш — и разбрах колко много означаваш за мен…“

След като прехвърли в ума си много възможни варианти за бързо сближаване, Дмитрий така и не можа да се спре на нищо конкретно и в края на краищата реши да остави нещата на случая. Както дойде.

3.

Неделята незабелязано отиваше към края си и Настя имаше чувството, че се влачи вече три денонощия. Дали защото се бе събудила в четири сутринта, в осем вече се разхождаше из парка с генерал Заточни, а в единайсет започна да обикаля апартаментите в блока, където живееше Сергей Русанов, дали защото през цялото това време мислите й много пъти сменяха посоката си и й предлагаха за обмисляне няколко различни, коренно различни схеми, но към пет часа тя се почувства смачкана и болна. По обяд дъжд смени нощното застудяване, а сега иззад бързо подгонените от вятъра облаци вече надничаше слънце, тъй че рязката смяна на налягането й се отразяваше с неприятни усещания и обща слабост. Ръцете й започнаха да треперят, зави й се свят и най-много от всичко на света й се искаше да се увие в топло одеяло и да заспи.