Пешките падат първи

Когато се прибра след разговора със словоохотливите пенсионерки, тя поговори по телефона с Игор Лесников, седна пред компютъра и за да убие времето, започна отново и отново да разглежда картата на Московска област с обозначените по нея места на убийствата, извършени от неизвестния снайперист. Точките на картата бяха вече шест и Настя се взираше в тях, като се мъчеше да долови поне каква да е закономерност в разположението им.

Обади се Льоша Чистяков, тя разсеяно побъбри с него петнайсетина минути, като понякога отговаряше не на място и продължаваше да си мисли за снайпериста, убил внука на най-великия Трофим.

— Ася, съвземи се! — подвикна й Льошка. — Къде витаеш? Питам те колко още време ще седиш пред компютъра.

— От оградата до обяд — пошегува се тя, като си спомни стария виц за армейския старшина, съумял да обедини пространството и времето.

— Ако дойда днес, ще ме пуснеш ли при машината за един час? Сигурно пак стоиш гладна, ще ти донеса продукти, ще те нахраня, но ще трябва да поработя малко.

— Какво? — разсеяно попита тя и изведнъж възкликна: — Льошик, ти си гений. Идвай! Обичам те.

— Не си с всичкия си, момиче! — измуча уж недоволно Чистяков, но Настя беше сигурна, че той се усмихва.

— Поне хляб имаш ли?

— Не. Всичко е празно. Хайде, Льошенка, целувам те, идвай!

Затвори рязко телефона и се втурна към компютъра. Да съединиш пространството и времето. Ама разбира се! Господи, колко е просто!

Настя отново скочи и се върна при телефона.

— Андрюша — подхвана тя възбудено, когато чу в слушалката гласа на Андрей Чернишов, — бързо намери разписанията на крайградските мотриси от всички московски гари и тичай при мен.

— Защо?

— Трябва! Моля ти се, Андрюшенка, не ме питай нищо, да не губим време. Съгласен?

— Добре. Всъщност Кирил не ми е нахранен и трябва да го разходя…

— Чернишов, ти да не искаш да получа инсулт?! — разкрещя се тя в слушалката. — На главата ти висят шест трупа, а ти за какво мислиш? Качвай Кирил в колата, вземи храната със себе си и тръгвай! Ще го нахраниш и разходиш тук.

— Ти си един ситен русоляв тиранин — недоволно промърмори Андрей повече проформа, защото добре знаеше: щом Анастасия Каменская го вика като на пожар, значи работата е сериозна. А щом повишава тон, значи пожарът е тотален.

4.

Голямата фамилна къща в покрайнините на Москва беше оградена с чугунена решетка, през която всеки желаещ можеше да види всичко, което трябваше да види, за да загуби веднъж завинаги желание да проникне през оградата. Къщата се охраняваше по всички правила, което ни най-малко не поощряваше излишното любопитство.

Виталий Василиевич Сайнес не обичаше да идва тук, защото в тази къща особено остро чувстваше своята нищожност. Стопанинът се отнасяше към него с добре скрито пренебрежение, но колкото по-внимателно криеше истинското си отношение, толкова по-ясно то се усещаше. Сайнес беше зависим от стопанина на къщата, затова търпеше.

— Нашите чуждестранни партньори са крайно недоволни, задето се наложи да ликвидираме и втората фирма. Те не обичат забавянията и най-вече не им харесва, когато толкова често възникват усложнения. Време е да предприемем нещо радикално — каза стопанинът на къщата, като отпиваше на малки глътки минерална вода от висока запотена чаша.

— Но всъщност нещата не стоят чак толкова зле — нерешително възрази Сайнес. — В течение на нашите работи бяха само трима души. Двамата от тях са мъртви, третият също ще бъде премахнат в близките дни. Документите, свързани с приборите и златосъдържащите отпадъци, са у нас. Смятам, че вече можем за нищо да не се тревожим.

— Забравяте, че Платонов е посветил в своите работи някаква жена. За нея погрижихте ли се?

— Разбира се. Тя ще бъде премахната заедно с него, едновременно.

— И смятате, че това е достатъчно, за да можем спокойно да продължим работата? — раздразнено попита домакинът. — Вие, Виталий Василиевич, очевидно напълно сте забравили, че още един човек е в течение на събитията. И оригиналите на документите се намират именно у него, а ние имаме само копията. На какво основание го изключвате от сметките си?

— Но той е наш човек! — искрено се учуди Сайнес. — Нали работи в наша полза, а не против нас.

— Така си мислите вие — злобно се подсмихна домакинът. — Не можем да бъдем сигурни в никого. Човек, който се е продал веднъж, може да го направи отново. Той твърде лесно сменя посоката и предава позициите си, на него не може да се разчита.

— Защо мислите така?