Пешките падат първи

— Ами спомнете си как започна всичко. Този човек тръгна по следите на Платонов, за да разбере с какво дело се занимава той в Уралск. Замисляли ли сте се някога защо го направи? Не сте ли? Тогава аз ще ви кажа. Той искаше да провали това разследване и да постави Платонов под ударите на нашия любим Наказателен кодекс. Какво, да не си мислите, че го направи от обич към нас? Или заради парите, които му плащаме? Уви, любезни ми Виталий Василиевич, това далеч не е така! Той си има лични сметки за разчистване с Платонов. Нашият приятел Русанов искаше да го провали и да го вкара в затвора, или поне да му създаде един милион неприятности. Само затова е тръгнал по следите му и стигна до уралските документи. А при нас попадна чак после, когато нашите хора от Уралск ни съобщиха, че пръв във веригата е Платонов, който проверява сигнала от този глупак Сипко, а по петите го следва някой си Русанов. Точно тогава ние се заинтересувахме от този Русанов, поканихме го, поговорихме си с него и се разбрахме — за радост и на двете страни. Самите ние сме заинтересовани разследването, което води Платонов, да рухне като къщичка от карти. И бяхме много доволни, че това неприятно задължение бе поето от квалифициран специалист, който при това има личен интерес да го прави. Ние му плащаме и той съчетава полезното с приятното. Но, драги ми Виталий Василиевич, вие трябва да се съгласите, че едно нещо са личните мотиви, а съвсем друго — съзнателното сътрудничество с хора, извършващи икономически престъпления. Това са, както се казва, две големи разлики плюс една малка. Русанов се продаде на нас и не съществуват никакви гаранции, че няма да започне да работи против нас. Знае ли се какво може да му хрумне в един момент? А сега помислете: това е човек, който знае всичко и в чиито ръце се намират оригиналите на документите. В такава ситуация можете ли да си позволите да планирате своя утрешен ден? Я си спомнете Берлиоз на Патриаршеските езера!

— Искате да кажете, че… — нерешително подзе Сайнес.

— Именно, уважаеми Виталий Василиевич, именно. Това трябва да се направи, и то колкото може по-скоро. Едва тогава ще можем да се чувстваме относително спокойни.

— Но аз вече нямам към кого да се обърна, човекът, който ми помогна, бе сполетян от голямо нещастие — загина единственият му внук, сега не мога да го безпокоя.

— Сантименти! — рязко го прекъсна стопанинът на къщата. — Сълзи и сополи. Внукът си е внук, а работата си е работа! Днес вие ще съжалите него, а утре вас кой ще ви съжали? Не и той, гарантирам ви го. В тази глутница законите са вълчи. Толкоз, Виталий Василиевич, разговорът е приключен. Действайте! И не протакайте!

5.

Най-сетне Кира намери у себе си сили да стане от скамейката. Тя дори не бе забелязала, че седя на булеварда почти три часа. „Колко бързо отлита денят! — помисли си тъжно. — Ей така ще дойде и сряда сутринта — докато се обърна и… Трябва да направя нещо. Но какво?“

Помисли да се обади или на Каменская, или на генерал Заточни. Те можеха да й помогнат, със сигурност знаеха как да го направят, как тя би могла да се измъкне от тази клопка, в която сама влезе. Но почти веднага се сети, че такъв сериозен и опасен разговор не може да се води по телефона, а е рисковано да се срещне с тях. Оставаше Русанов, единственият човек, с когото тя не се страхуваше да се срещне, защото той беше приятел на Дмитрий и следователно нямаше да стане нищо страшно дори той да я проследи след срещата и да научи къде се крие Платонов. Да, реши тя, трябва да се обадя на Сергей. Само той остава.

Потътри се бавно по булеварда, като си съставяше мислено началото на разговора. По пътя си виждаше телефонни кабини, но ги подминаваше. Кира си спомняше, че на две пресечки оттук, точно до киното, се намира кабината, от която веднъж вече се бе обаждала на Русанов. Това й се стори обнадеждаваща поличба. Ще се обади именно от този телефон — нека той отново й донесе късмет.

Влезе в една телефонна кабина, извади портмонето от чантичката си и затърси жетон. Хвърли поглед по изписаната с телефонни номера стена, усмихна се, като прочете отново изписаната със сложни красиви завъртулки фраза: „Лена, умирам за тебе, защо не вдигаш слушалката?“ Миналия път пак бе гледала така тази фраза и се бе усмихвала. Малко по-нагоре, доколкото си спомняше, трябваше да бъде записан телефонът на някаква дама с екзотично име. Да, ето го, със син флумастер върху светлата пластмаса е изписано: Сауле Мохамедияровна, 214–10–30…

Остра болка прониза Кира, сякаш някой заби в гърлото й тънък нажежен шиш и я прободе чак до бедрата. Тя си спомни. И разбра защо след онова обаждане на Русанов се бе чувствала неуютно, бе изпитвала някаква смътна тревога, която дори Дима не можа да не забележи. Тогава тя каза на Платонов, че й се струва, че е направила нещо не както трябва, а той я успокояваше, говореше й, че то е нормалното усещане на човек, който за пръв път върши нещо, с което не е свикнал.