Петдесет нюанса освободени

- Хайде. - Крисчън ми подаде ръка и ме изгледа все така питащо и недоволно. Хванах ръката му и излязохме от болницата.

Едва докосвах храната, подбутвах я из чинията и от време на време кълвях по малко. Госпожа Джоунс беше сготвила чудесно пиле, но не бях гладна. Стомахът ми беше свит на топка от притеснение.

- По дяволите, Ана! Ще ми кажеш ли какво не е наред? -Крисчън рязко бутна празната си чиния настрани. - Моля те, не ме побърквай!

Преглътнах с надеждата да преглътна и паниката, поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам ритъма си на дишане. „Сега или никога“.

- Бременна съм.

Той застина и после много бавно пребледня. Стана пепелявосив.

- Какво? - прошепна потресено.

- Бременна съм.

- Как? - Веждите му се събраха и ме погледна; напълно отказваше да проумее и да си обясни.

„Как... как? Що за тъп въпрос?“ Изчервих се и се опитах да го попитам с поглед „Как според теб стават тези неща?“

Изведнъж проумя. И очите му се превърнаха в малки топчета сив кремък.

- Инжекцията ти? - изрева.

„По дяволите!“

- Забравила си, нали?

Седях и го гледах напълно неспособна да говоря. „Мамка му, полудя!“

- За бога, Ана! - Удари по масата с юмрук. Подскочих от уплаха. Той скочи и едва не обърна стола. - Едно нещо, едно-един-ствено нещо имаш да помниш. Мамка му, Ана, не мога да повярвам! Как може да си толкова тъпа!?

Тъпа!? Гледах го с отворена уста. Исках да му кажа, че инжекцията не е била ефективна, но не намирах думи.

- Съжалявам - прошепнах.

- Съжаляваш? Друг път! Мама му стара!

- Знам, че сега не му е времето.

- Не му е времето ли? - Крещеше като обезумял. - Пет шибани минути! От толкова се познаваме! И исках да ти покажа шибания свят, а сега... Мамка му! Памперси, повръщане и лайна.

Той затвори очи. Като че ли се опитваше да сдържи гнева си, но губеше битката.

- Забрави ли? Кажи ми! Или го направи нарочно? - Очите му горяха, а цялото му тяло излъчваше гняв, като щит, като магнит-но поле, което го бранеше.

- Не - прошепнах. Не можех да му кажа за Хана, щеше да я уволни.

- Мисля, че се разбрахме по въпроса!

- Знам, разбрахме се. Съжалявам.

- Ето. Точно затова обичам да контролирам всичко. За да не стават такива неща и всичко да иде по дяволите.

„Не... Малката ми точица“.

- Крисчън, моля те, не ми крещи. - Разплаках се.

- Не ми започвай със сополивите мелодрами - кресна той. -Мамка му, мамка му! - Прокара ръка през косата си и започна да я скубе. - Ти мислиш ли, че съм готов да бъда баща? - продължи да крещи с гняв, но вече и със силен пристъп на паника.

И всичко ми стана ясно. Страхът, самоомразата не можеха да се поберат в широко отворените му очи. Гневът му беше като бунта на безпомощен тийнейджър. „О, Петдесет, така съжалявам. И за мен не е лесно, и за мен е шок“.

- Знам, че и двамата не сме готови за това, но мисля, че ти ще си прекрасен баща... - Давех се в думите си. - Ще се справим.

- Откъде по дяволите ти хрумна такова нещо? - крещеше той все по-силно. - Кажи ми, как можеш да си помислиш такова нещо?

- По лицето му минаваха безброй емоции, но най-явен бе страхът.

- О, майната му на всичко! - извика, вдигна ръце, все едно се предава, обърна се, тръгна към фоайето, грабна сакото си, излезе и затръшна вратата.

Останах сама с тишината. Неподвижната, студена, празна тишина на голямата стая. Гледах като в безтегловност затръшнатите врати. „Той си тръгна. Остави ме“. Реакцията му беше много по-лоша, отколкото бях очаквала. Бутнах чинията напред и се разревах.

- Ана, мила - чух гласа на госпожа Джоунс зад гърба си.

Бързо избърсах сълзите.

- Чух. Съжалявам - каза нежно тя. - Искате ли билков чай или нещо друго?

- Чаша бяло вино.

Госпожа Джоунс се поколеба за миг и се сетих за Малката точица. „Сега не мога ли да пия алкохол? Или мога? Трябва да прочета брошурите, които ми даде доктор Грийн, и да видя какво може и какво не може“.

- Ще ви донеса.

- Не, нека бъде чай. - Избърсах си носа.

Тя ми се усмихна и каза:

- Веднага.

Разчисти чиниите от масата и тръгна към кухнята. Тръгнах след нея, седнах на един от високите столове и започнах вяло да наблюдавам как приготвя чая.

След малко тя постави пред мен голяма чаша и попита:

- Мога ли да направя нещо друго, Ана?

- Не, благодаря, това е достатъчно.

- Сигурна ли сте? Не се нахранихте.

- Не съм гладна.

- Ана, трябва да се храните. Вече не бива да мислите само за себе си. Нека ви приготвя нещичко. Какво ви се хапва?

Гледаше ме с толкова надежда, но истината беше, че не можех да погледна храна.

Съпругът ми току-що ме бе зарязал, защото съм бременна, баща ми едва бе оживял след тежка катастрофа, Джак Хайд отка-чалката излизаше пред полицията с версия, че съм го подлагала на сексуален тормоз. И изведнъж, не знам как, но всичко това ми се стори адски смешно. „Виж какво направи с мен, Малка точи-це“. Погалих корема си.

- Знаете ли колко е напреднала бременността? - попита госпожа Джоунс. Гледаше ме нежно и ми се радваше.

- Четири или пет седмици. Лекарката не е съвсем сигурна.

- Ако не сте гладна, поне трябва да почивате.