Петдесет нюанса освободени

- Добре - казах ужасена, разкрачих се, а тя сложи върху сондата презерватив и го намаза с прозрачен гел.

/ - Отпуснете се, госпожо Грей.

„Да се отпусна? Как да се отпусна! Бременна съм!“ Изчервих се и се опитах да намеря някакво щастливо кътче, в което се да се заровя и да не мисля за нищо. Но моето щастливо кътче се беше преместило. Някъде в изчезналата Атлантида.

Тя бавно и много внимателно вкара сондата.

Това, което се виждаше на монитора, беше визуалният еквивалент на нещо като бял шум, макар че цветът беше червеникаво-кафяв. Доктор Грийн започна да движи сондата. Усещането беше крайно неприятно и смущаващо.

- Ето го - каза. Натисна някакво копче, екранът застина и тя посочи една малка точица сред бурното червеникавокафяво море.

В корема ми имаше някаква малка точка. Много малка. Забравих чувството на притеснение и неудобство и започнах да я изучавам втрещена, удивена, шокирана.

- Рано е да се види как бие сърцето, но да, няма нищо по-си-гурно от това, че сте бременна. Четвърта или пета седмица. - Тя се намръщи. - Вероятно инжекцията не е действала ефективно до края на срока. Е, случва се цонякога.

Бях прекалено втрещена, за да кажа нещо. Това малко нещо беше бебе. Съвсем истинско бебе. Бебето на Крисчън. Моето бебе. Бебе!

- Искате ли да разпечатам снимката?

Кимнах, все така неспособна да произнеса звук, дума, нещо, каквото и да е. Тя натисна някакво копче, после внимателно извади сондата и ми подаде мокра кърпичка да се почистя.

- Поздравления, госпожо Грей. Трябва да назначим следващия преглед. След четири седмици според мен. Тогава ще можем да определим термина ви по-точно и ще е по-ясно на каква възраст е плодът. Може да се облечете.

- Добре - казах със свито гърло и се облякох набързо. „Имам точица, една малка точица“. Когато се облякох и излязох иззад паравана, тя седеше зад бюрото си.

- През това време искам да започнете да приемате фолиева киселина и пренатални витамини. Ето, в тази брошура ще намерите всичко, което не е препоръчително да правите, и всичко, което може да правите.

Подаде ми таблетките и листовките и продължи да говори, а аз бях тотално изключила и нито приемах, нито предавах. Бях, много меко казано, шокирана. Това беше повече, отколкото изобщо можех да асимилирам и понеса. „Би трябвало да съм щастлива. Но трябваше да съм поне на трийсет. Много е рано, прекалено рано!“ Опитах се озаптя паниката.

Вежливо й пожелах приятен ден и тръгнах към изхода, към хладния есенен следобед. И тогава съвсем внезапно ме втресе, тялото ми се скова от смразяващ студ и ужасяващо предчувствие. Крисчън щеше да побеснее, но до каква степен щеше да е този път можех само да гадая. „Не съм готов все още да те деля“. Думите му не излизаха от главата ми. Загърнах сакото си, за да се отърва от смразяващото чувство.

Сойър изскочи от колата и ми отвори вратата. Погледна ме разтревожено, очевидно притеснен от изражението ми. Не му обърнах никакво внимание.

- Накъде, госпожо Грей?

- В СИП - казах, свих се на задната седалка и затворих очи. Не трябваше ли да съм щастлива? Разбира се, че трябваше да съм щастлива. Но не бях. Беше рано. Прекалено рано за това. „Ами какво ще стане с работата ми? Ами със СИП? Ами с Крисчън и мен? Не. Не. Не. НЕ! Всичко ще е наред. Ще се оправим. Той ще се справи. Той е обичал Мия като бебе, нали Карик ми каза“.

И сега я боготвореше. Помислих, че няма да е зле да кажа на Флин. Да го предупредя. Или пък да кажа на Крисчън. Или пък трябваше да сложа край на... този живот. Шокирана от ужасяващата посока, в която бяха хукнали мислите ми, притиснах корема си с ръце, за да се предпазя сама от себе си. „Не, това е моята малка точица! - Очите ми се напълниха със сълзи. - Какво да правя, Господи!?“

И тогава онова видение... малко момченце с коса като тъмна мед, с блестящи очи, бягащо щастливо по моравата пред новата ни къща... И видението ме успокои, заля съзнанието ми с перспективата за толкова много прекрасни неща и нови възможности. То се смее щастливо, безгрижно, а ние с Крисчън го гоним. Крисчън го хваща, носи го на конче и влизаме в къщата ръка за ръка.

И изведнъж видението изчезна. Представих си погнусата, с която Крисчън можеше да ме загърби. Дебела, тежка, с бебе в корема. Той се обръща, стъпките му отекват към входа на Салона с огледалата, и ме оставя сама. Огледалата отразяват ехото от една отиваща си сянка. Подът и стените кънтят празно. Крисчън...

Подскочих като ужилена. „Не, това е само видение. Какво ти видение? Ще откачи, ще е бесен!“

Сойър спря пред СИП и аз влязох в сградата почти тичешком.

- Ана, така се радвам да те видя. Как е баща ти? - попита Хана.

Погледнах я хладно.

- По-добре, благодаря. Мога ли да те видя за малко в офиса?

- Разбира се. - Изгледаше неприятно изненадана. - Наред ли е всичко?

- Искам да знам дали си местила или отлагала посещенията ми при доктор Грийн.

- При доктор Грийн? Да, разбира се. Два или три пъти. Винаги беше заета или закъсняваше. Защо?

„Защото съм бременна, мамка ти!“ Цялото ми съзнание крещеше срещу нея. Поех дъх, за да успокоя тона, доколкото мога: