Петдесет нюанса освободени

Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.

- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я

гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.

- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.

Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.

Тя се изчерви като по поръчка.

- Много мило, наистина, господин Грей - озъби се.

„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето“.

- Имате ли палто? - попитах.

- Сако.

Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче - вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше

Оказах се прав. Сакото й беше от „Уолмарт“. Госпожица Анастейжа Стийл заслужаваше да е по-добре облечена. Докато й държах сакото, докоснах кожата на врата й. Тя застина и пребледня. „Да! Определено й действам!“ Осъзнаването на този факт беше изненадващо удовлетворително. Тръгнахме към асансьора и натиснах копчето. Тя стоеше неспокойна до мен, дори потрепваше.

„О, повярвай ми, мога да те успокоя“.

Вратите се отвориха и тя бързо се мушна в асансьора и се обърна към мен.

- Довиждане, Анастейжа - казах.

- Довиждане, Крисчън - прошепна тя и вратите на асансьора се затвориха, а името ми остана да виси във въздуха. Начинът, по който го каза... прозвуча странно, и някак си съблазнително. И дяволски секси.

„Е, какво беше това?“

Трябваше да знам за нея, да знам повече, да знам всичко.

- Андреа - извиках, докато се прибирах към офиса си. - Намери ми Уелч! Веднага!