Петдесет нюанса освободени

- Разбира се. Господин Грей обича франзели, има във фри-зера. Дори са нарязани за сандвичи. С удоволствие ще ви ги приготвя

- Знам и оценявам това, но ми се искаше аз да ги направя.

- Разбира се. Ще ви направя място.

- Какво готвите?

- Сос болонезе. Може да се яде по всяко време и с всичко. Ще го сложа в хладилника. - Усмихна се топло и намали котлона.

- Как ги предпочита? Сандвичите имам предвид - попитах с половин уста.

- Госпожо Грей, може да сложите почти всичко, което ви дойде наум. Няма начин да не го изяде!

Спогледахме се и се засмяхме.

- Благодаря.

Тръгнах към хладилника и намерих франзелите, нарязани с дължината на онези торбички, в които хората си носят сандвич за работа. Сложих ги в две чинии, мушнах ги в микровълновата и зачаках да се размразят.

Госпожа Джоунс беше изчезнала някъде. Върнах се до хладилника и почнах да търся продукти. Предполагам, беше в мои ръце да установя параметрите на взаимоотношенията ни с госпожа Джоунс, поне що се касае до домакинството. Харесваше ми да готвя за Крисчън през уикенда. Тя можеше съвсем спокойно да готви през другите дни и дори се радвах, че го прави. Последното, за което исках да се залавям след работа, беше готвене. Хм... малко като отношенията на Крисчън с подчинените му. На седмичен график. Не, не трябваше да премислям пак тези неща. Намерих шунка и едно перфектно узряло авокадо.

Точно прибавях сол и лимон към смачканото на пюре авокадо, когато Крисчън се появи от кабинета си. Носеше плановете за новата къща. Остави ги на плота, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна по врата.

- Боса в кухнята - отбеляза.

- Може би би било по-добре боса и бременна в кухнята - засмях се.

Той замръзна. Цялото му тяло се вкамени от напрежение.

- Не, все още не! - заяви. Гласът му прозвуча нервно, но категорично.

-Да! Все още не!

Тялото му се отпусна.

- Тук постигаме пълно съгласие, госпожо Грей.

- Но ти искаш деца, нали?

- Разбира се. Някой ден. Но все още не съм готов да те деля с детето ни. - Целуна ме пак по врата.

„О, да ме дели?“

- Какво правиш? Изглежда много вкусно. - Целуна ме зад ухото и разбрах, че иска да сменим темата. По гръбнака ми мина сладък гъдел.

- Сандвичи, не виждаш ли?

Усетих усмихнатите му устни до ухото си.

- Обичам сандвичи. Ти да си хлебчето, а аз да съм по средата.

Мушнах го с лакът.

- Госпожо Грей, боли! - изохка той престорено.

- Пъзльо! - казах неодобрително.

- Пъзльо? - възкликна той удивено и ме изпляска по дупето. Подскочих. - И побързай с кльопачката, жено! После ще ти покажа какъв пъзльо съм. - Пак ме изпляска закачливо, отиде до хладилника и попита:

- Искаш ли вино?

-Да.

Крисчън беше разпънал чертежите на Гиа върху кухненския плот. Тази жена имаше наистина жестоки идеи.

- Наистина ми харесва идеята й да направим задните стени на първия етаж от стъкло, но... - почнах.

-Но?

Въздъхнах.

- Не ми се иска да унищожаваме целия дух на къщата.

- Дух ли?

- Да. Това, което предлага Гиа, е доста радикално, но... ами... аз се влюбих в къщата такава, каквато си е... с всичките й кусури. И с всичко, което си идва с... а бе с духа на къщата.

Той ме гледаше все едно съм луда.

- Някак си я харесвам такава - прошепнах.

Той помълча, после каза:

- Искам тази къща да е по твой вкус. Ще направим както ти искаш. Тя ще е твой дом.

- Но искам и ти да я харесваш. Да си щастлив в нея.

- Аз съм щастлив там, където си ти. Толкова е просто! - Очите му се впиха в моите.

Знаех, че е искрен. Гледах го и сърцето ми щеше да се пръсне от любов. Да, той наистина ме обичаше!

- Виж... - опитах се да преглътна бучката в гърлото, която бе заседнала там с напиращата в душата ми емоция. - Стъклената стена е чудесна. Може би... ако я помолим да я съчетае някак с къщата без някакви радикални промени...

Крисчън се усмихна

- Както искаш. А какво ще кажеш за горния етаж и за сутерена?

- О, там няма никакви проблеми.

- Добре.

Сега обаче беше време за „въпрос за един милион долара“.

- Искаш ли да предвидим нещо като Червената стая? - И усетих онова тъй познато ученическо изчервяване.

Веждите му се стрелнаха до косата.

- А ти искаш ли? - отвърна изненадано и в същото време развеселено.

- Ами... ако ти искаш...

Той ме изгледа продължително.

- Ще предвидим такава възможност. Но ще го обсъдим по-нататък. Все пак това ще е къща, в която ще има деца.

Учудих се колко ме разочарова отговорът му. Буквално ме прободе. Но той наистина беше прав. Макар че... кога щяхме да имаме деца? Можеше да минат години.

- Освен това винаги можем да импровизираме.

- Обичам да импровизираме - прошепнах.

Той се усмихна, посочи спалнята и започнахме да обсъждаме бани, отделните гардероби и други подробности.

Когато свършихме и с това, беше станало девет и половина.

- Ще се връщаш ли в кабинета си? - попитах го, докато навиваше плановете на руло.

- Нямам важна работа. Какво ти се прави?

- Може да гледаме телевизия. Не ми се чете, а и още не ми се ляга.

- Добре.