Петдесет нюанса освободени

То продължи два часа. Всички редактори, Елизабет и Роч бяха там. Обсъждахме проблеми с персонала, стратегии, маркетинг, охрана и сигурност, края на финансовата година. През цялото време чувството ми, че всичко е някак по-различно, ме угнетяваше все повече и повече. Чувствах се ужасно неловко. Колегите ми се държаха странно, разликата отпреди медения месец не че се набиваше на очи, но се усещаше. А Къртни, която оглавяваше отдела за техническа и справочна литература, се държеше направо враждебно. Може би развивах някаква пара-ноя, но това до известна степен обясняваше странното поведение на Елизабет.

Мисълта ми се върна на яхтата, после минах през стаята с играчките, после се сетих за преследването, аз в аудито, доджът след мен. Може би Крисчън беше прав, може би нямаше да мога да работя повече. Тази мисъл ме потисна, защото исках тази работа, това обичах да правя. Винаги го бях искала. Ами ако наистина трябваше да се откажа? Опитах се да се освободя от мрачните мисли и тръгнах към офиса си.

Седнах на бюрото и бързо проверих за имейли. Нищо. Нищо от Крисчън. Проверих и блакберито... Нищо. Добре. Поне нямаше никаква негативна реакция след мейла ми. Може би наистина беше решил да го обсъдим тази вечер, както го бях помолила. Не ми се вярваше много, но се отърсих от гадното предчувствие и отворих плана, който ми бяха връчили на събранието.

С Хана имахме ритуал за всеки понеделник. Тя влизаше с приготвения ми от госпожа Джоунс обяд, поднасяше ми го, сядахме, обядвахме и говорехме за нещата, които трябва да свършим до края на седмицата.

Този понеделник не направи изключение. Тя ми разправяше последните клюки, но като се има предвид, че бях отсъствала три седмици, информацията беше толкова много, че едва следях мисълта й, а беше интересно да науча. Докато си приказвахме, някой чукна на вратата.

- Влез.

Беше Роч, а до него - Крисчън. Все едно ме удари гръм, бях пред инфаркт, загубих дар слово. Крисчън ме изгледа, в очите му бляскаха светкавици. Той влезе елегантно, усмихна се на Хана, която подскочи, сграбчила обяда си в ръце.

- Здравейте. Вие вероятно сте Хана. Аз съм Крисчън Грей.

- Здравейте, господин Грей. Мно-много се радвам да се запознаем! - Здрависаха се. - Да ви донеса ли кафе?

- Да, благодаря - отвърна той топло.

Тя ме погледна озадачено и се изпари от офиса, като почти събори Роч, който все още стоеше на вратата като мумифициран, а изражението му беше досущ като на пълен идиот.

- Дали ще е удобно да ме извините, господин Роч? Бих искал да се видя за минутка с госпо... жица Стийл - това „жица“ излезе като съскане, а и как успя да раздели сричките! Много хитро, ако не беше сарказмът.

„Затова е дошъл значи! И сега какво да правя?“

- Разбира се, господин Грей - каза Роч, обърна се, затвори вратата и изчезна.

Започнах да възвръщам способността си да мисля и говоря.

- Колко мило от ваша страна, че наминахте, господин Грей -изчуруликах сладко. Прекалено сладко. А и чуруликането беше доста силно.

-Госпо... жице Стийл, мога ли да седна?

- Това е ваша компания. - Посочих стола, на който бе седяла Хана.

- Да, права сте. - Усмихна се като вълк, без усмивка в очите. Говореше отсечено. Усещах напрежението из цялата стая - Крисчън щеше да се пръсне от гняв. Сърцето ми се сви. По дяволите!

- Офисът е малък - каза той и седна.

- Достатъчно е голям за мен.

Той ме изгледа безразлично, но виждах, че е бесен. Поех дълбоко дъх. Това нямаше да мине леко.

- Какво е станало, Крисчън?

- О, просто оглеждам активите си.

- Активите? Всичките ли?

- Да, всичките. Някои се нуждаят от нова фирмена марка.

- Нова фирмена марка? В смисъл?

- Знаеш. - Гласът му беше заплашително тих.

- О, я не ми обяснявай как си зарязал всичките си задължения и си отделил време, за да дойдеш тук, за да се караш с мен за името ми.

„Аз не съм никакъв шибан актив!“

Той кръстоса крака и каза:

- О, не, не да се карам! Не.

- Крисчън, на работа съм и съм заета. Наистина съм заета.

г

- Стори ми се, че просто клюкарствахте с асистентката ти.

- Преглеждахме програмата за седмицата. - Бузите ми пламнаха, озъбих му се. - И не ми отговори на въпроса.

На вратата се почука.

- Влез - викнах почти истерично.

Беше Хана с малка табличка. Каничка с мляко, захарница, кафе. Остави таблата на бюрото.

- Благодаря, Хана - казах смутено, но веднага осъзнах, че говоря ужасно високо. Прозвуча все едно й се карам.

- Имате ли нужда от още нещо, господин Грей? - попита тя без дъх. Идеше ми да я скастря.

- Не, благодаря. - Усмихна й се с ослепително, с оная усмивка, с която буквално сваляше гащите на всяка жена. Тя се изчерви и тръгна леко олюлявайки се към вратата. Крисчън се обърна към мен.

- И така, Стийл, докъде бяхме стигнали с вас?

- Дотам как грубо прекъсваш работата ми, за да се караш с мен за едно име.

Той мигна веднъж - изненадано, предполагам от ожесточението в гласа ми. После протегна дългите си пръсти към коляното си и махна някакво несъществуващо косъмче. Правеше го нарочно, за да ме разсейва. Присвих очи.