Петдесет нюанса освободени

- Ръководството ти даде позицията на Хайд, за да се грижиш за нещата временно. Не искаха да наемат квалифициран главен редактор, при положение че компанията е в процес на продажба. Нямаха представа какво ще иска новият собственик, след като му прехвърлят собствеността. Отделно, доста мъдро, не искаха да си позволят едно уволнение, което ще им струва много. Така че... ти дадоха позицията на Хайд, докато новият собственик, а именно аз, поеме нещата в свои ръце.

- Какво се опитваш да ми кажеш?

„Наистина е било заради него. Как е възможно!“

Той се усмихна и поклати глава, забелязал паниката и ужаса ми.

- Успокой се! Ти се справи много добре с предизвикателството. - И тази нотка на гордост в гласа му... ме довърши.

Изохках, сгърчена от новината. Изправих се на стола и го изгледах с отворена уста.

- Не искам да те задушавам, Ана. Не искам да те слагам в позлатена клетка. Е... - Спря и лицето му потъмня. Пое дъх и продължи: - Поне разумната част от мен не го желае. - Потърка брадичката си с пръст, като че ли планираше нещо. „Накъде бие?“ Изведнъж очите му блеснаха... все едно току-що е направил велико откритие.

- И така, една от причините да съм тук, освен тази да се разправям с моята съпруга-по-задължение - каза, присвил очи, - е да обсъдя с теб бъдещето на тази компания.

„Съпруга по задължение! Не, не съм такава! Не съм му жена по задължение и не съм негов актив!“ Погледнах го гневно и сълзите моментално се скриха.

- И какви са ти плановете? - попитах с килната на една страна глава, точно както го правеше той. Думите ми бяха саркастични, горчиви. Устните му мръднаха съвсем леко, все едно понечи да се усмихне. Пак смяна в настроението! Никога нямаше да мога да свикна на това темпо, с което скачаше от едно в друго състояние на духа. Господин Меркурий!

- Сменям името на компания на „Грей Пъблишърс“.

Господи!

- И след една година ще е твоя.

Ченето ми падна още няколко сантиметра.

- Това е сватбеният ми подарък за теб.

Отворих уста, за да кажа нещо, но уви, мозъкът ми се бе изпразнил от съдържание и не излезе нищо.

- И така, питам те дали да нарека компанията „Стийл Пъбли-шърс“.

Не, не се шегуваше. По дяволите!

- Крисчън - прошепнах, когато мозъкът ми успя да се свърже с говорния апарат, - аз не мога да ръководя бизнес.

Той ме погледна критично.

- Аз управлявам бизнеса си сам от двайсет и една годишна възраст

- Но ти си... ти. Ти имаш мания да контролираш, ти си бил ексцентрично и надарено дете. За бога, Крисчън, ти си учил икономика в Харвард, нищо че не си доучил, но имаш идея за какво става дума. Аз съм продавала боя и кабели четири години, и то почасово. Господи! Та аз не съм видяла нищо, познанията ми са точно кръгла нула! - Тонът ми се повишаваше все повече по време на тази дълга тирада.

- Освен това ти си най-ерудираният човек, когото познавам -контрира ме той веднага. И беше съвсем откровен. - Ти обичаш да четеш, не си заряза работата дори на сватбеното пътешествие. Колко книги прочете? Четири?

- Пет - прошепнах.

- И си написала пълен отчет за всяка от тях. Ти си много умна жена, Анастейжа. Убеден съм, че ще се справиш.

- Ти луд ли си?

- Луд съм! По теб - отвърна той шепнешком.

Изсумтях, но не за друго, просто това беше единственото, което бе по силите ми. Той присви очи.

- Всички ще ти се смеят. Да купиш компания за малката си неопитна женичка.

- Мислиш ли, че изобщо ми пука какво ще каже някой и какво ще си помислят хората? Освен това няма да си сама.

Пак зяпнах. „Той наистина е откачил. И този път е превъртял окончателно“.

-Крисчън, аз... - Чувствах се като прекарана през центрофуга. Луд ли беше? И незнайно защо и незнайно как изведнъж изпитах непреодолим порив да се смея. Погледнах го. Той ме гледаше все едно аз съм лудата.

- Какво ви развесели така, госпо... жице Стийл?

- Как какво? Ти. Да, ти!

Очите му се разшириха - едновременно изненадано и весело.

- Присмивате се на съпруга си? Не бива така. И си хапеш устията. - Погледът му потъмня... по онзи начин. О, не! Познавах този поглед. Изкушаващ, възбуждащ, похотлив. Не, не и тук!

- Да не си си и помислил! - предупредих го. Гласът ми трепереше от паника.

- Какво да не си помислям, Анастейжа?

- Познавам този поглед. На работа сме.

Той се приведе към мен, очите му бяха впити в моите, разтопено сиво, жарки, гладни. „Господи, помогни ми!“ Преглътнах инстинктивно.

- Намираме се в един малък, сравнително добре звукоизолиран офис с ключалка на вратата - прошепна Крисчън.

- Грубо нарушение на професионалната етика - казах високо.

- Не и със съпруга ти.

- Не, с шефа на шефа ми - изсъсках.

- Ти си моя съпруга.

- Не, Крисчън. И като казвам „не“, значи не. Може да ме чукаш седем нюанса неделно тази вечер. Но не сега. Не и тук.

Той пак присви очи и после най-неочаквано се разсмя.

- Седем нюанса неделно? - попита заинтригувано. - Може и да опитам, Стийл.

- О, я спри с това Стийл! - викнах и ударих по бюрото, като стреснах и двама ни. - За бога, Крисчън, ако това означава толкова много за теб, ще си сменя шибаното име!