Петдесет нюанса освободени

- Обичам да правя такива внезапни проверки. Може да е странно, но това държи служителите и директорите на нокти, а съпругите - по местата им. Знаеш как е. - Сви и рамене, и уста -в груба арогантна черта.

„Съпругите по местата им!“

- Нямах представа, че разполагаш с толкова свободно време

- сопнах се.

- Защо не искаш да сменяш името си тук? - попита той с гро-бовно тих глас; погледът му беше леден.

- Крисчън, сега ли точно трябва да го обсъждаме?

- Така и така съм дошъл, не виждам защо не.

- Заета съм. За три седмици се е натрупала много работа.

Гледаше ме студено, преценяващо, някак отдалечено. Чудех

се как е възможно да е толкова студен, особено след снощи. Да,

вероятно беше много повече от бесен. Кога щеше да се научи да не преиграва?

- И се срамуваш от мен? - попита той с измамно мек глас.

- Не! Разбира се, че не! - възроптах. - Става дума за мен, не за теб! - О, понякога можеше да те влуди. Глупав мегаломан!

- Как така да не става дума за мен? - Наклони глава на една страна, истински заинтригуван. Отчуждението в очите му не беше вече така страшно; гледаше ме с широко отворени очи и чак сега разбрах. Той беше наранен. Мамка му! Бях погазила чувствата му. Бях наранила... последния човек, когото исках да видя да страда. Трябваше да го накарам да види нещата през моите очи, да му обясня причината за решението си.

- Крисчън, когато започнах работа тук, ние се познавахме съвсем отскоро - започнах търпеливо, макар че ми беше много трудно да намеря правилните думи. - Не знаех, че ще купиш компанията.

И какво можех да кажа за това грандиозно събитие в краткия ни съвместен живот? Беше го направил от... причините бяха в болното му съзнание - желанието да контролира всичко и всеки, манията му да преследва беше излязла извън всякакъв контрол поради лесния му достъп до всичко и властта на парите му. Знаех, че го прави, за да ме пази, да ме защитава, но това с купуването на компанията - тук беше основният проблем. Ако не се беше намесил, всичко щеше да е постарому, колегите ми нямаше да ме гледат накриво и да си шушукат подло зад гърба ми. Закрих лице с ръце, за да избегна контакта с очите му.

- Защо е толкова важно за теб? - попитах. Отчаяно се борех да не изпусна нервите си. Погледнах в очите му - безжизнени, луминесцентни, не издаваха нищо, бе успял да скрие дори болката. В момента, в който зададох въпроса, дълбоко в себе си вече знаех отговора.

- Искам всички да знаят, че си моя.

- Аз съм твоя! Погледни! - Вдигнах ръка и му показах годеж-ния си пръстен и халката.

- Това не е достатъчно.

- Не е ли достатъчно, че се омъжих за теб? - Гласът ми падна в шепот.

Той забеляза ужаса в очите ми и замига. И сега накъде? Какво друго можех да направя?

- Не, нямах това предвид - каза рязко и прокара ръка през косата си. Тя постоянно падаше върху челото му. Да, наистина беше пораснала.

- А какво всъщност искаше да кажеш?

Той преглътна.

- Искам светът ти да започва и да свършва с мен - каза сурово. Аз дерайлирах. Все едно ме бе ударил в слънчевия сплит, все едно юмрукът му бе останал там и го въртеше в тялото ми. И видях малкото уплашено момченце с косица с цвят на мед и сиви очи, облечено в мръсни опърпани дрешки не по мярка.

- Светът ми започва и свършва с теб - казах и това беше самата истина - Просто се опитвам да... започна да градя кариера и не искам да търгувам името ти, за да постигам целите си. Трябва да правя нещо, Крисчън. Не мога да стоя заключена в „Ескала“ или в новата ни къща и да бездействам. Ще полудея. Ще се задуша. Винаги съм работила и искам да работя. Мечтаех да работя точно това. Това е всичко, което съм искала. Нищо друго. Но фактът, че работя, не означава, че те обичам по-мал-ко. Ти си всичко за мен! - Усетих как гърлото ми се сви, как сълзите напират. „Не трябва да плача, не сега, не тук“. Започнах да си го повтарям пак и пак. „Не трябва да плача! Не трябва да плача!“

Той ме гледаше мълчаливо, лицето му потъмня. Осмисляше думите ми.

- Това значи ли, че те задушавам? - Гласът му бе кух, потискащ, ехо на един въпрос, който ми беше задавал и преди.

- Не... да... не... - Разговорът беше толкова изтощаващ, не исках да говорим за това сега, не и в издателството. Затворих очи, потърках чело и се запитах как така се стигна дотук.

- Виж, нали говорихме за името ми. Искам да запазя името си тук, защото не искам да ме асоциират постоянно с теб. Но само тук. Това е всичко. Знаеш ли, всички мислят, че съм получила мястото заради теб. Но истината не е тази... - Спрях и застинах с широко отворени очи. Това не беше истината! Беше заради него, не заради самата мен!

- Искаш ли да знаеш защо получи тази позиция, Анастейжа?

„Анастейжа! Мамка му!“

- Какво... какво искаш да кажеш?

Той се размърда в стола, като да събере сили да ми поднесе неприятната новина. Не бях сигурна, че искам да знам.