Петдесет нюанса освободени

- Какво има? - сопнах му се и той се изчерви.

- Извинете, мадам.

Крисчън дойде, застана до мен и зачака асансьора. Райън се отдалечи.

- Значи не само на мен си ядосана? - каза сухо той. Погледнах го и видях на лицето му сянка от усмивка.

- Смееш ли ми се? - Присвих очи.

- Смея ли? - каза той и вдигна ръце, все едно държах оръжие. Със синия си костюм изглеждаше свеж и чист, леко разрошен и с весел пламък в очите.

- Имаш нужда от подстрижка - казах. Обърнах се и влязох в асансьора.

- Вярно ли? - И прибра косата си, паднала над очите. Влезе след мен.

- Да - казах и набрах кода на апартамента.

- Значи ми говориш?

- Не точно.

- И защо си толкова гневна? Имам нужда от някакво обяснение. - Каза го много внимателно, дори предпазливо.

Обърнах се и го погледнах с отворена уста.

- Искаш да ми кажеш, че не знаеш? За човек с твоя акъл ми се струва нереално да не се сещаш. Не мога да повярвам, че си толкова тъп.

Той направи крачка назад. Гледаше ме като призрак.

- Ти наистина си побесняла. Мислех, че изяснихме нещата в офиса ти - каза озадачено.

- Крисчън, аз просто капитулирах под натиска ти. Това е.

Вратите на асансьора се отвориха и аз изхвърчах като торна-

до. Тейлър стоеше в преддверието. Видя ме, направи крачка назад и си затвори устата. Минах покрай него като влак.

- Здрасти, Тейлър.

- Добър вечер, госпожо Грей.

Хвърлих куфарчето в преддверието и тръгнах бързо към огромната стая. Госпожа Джоунс готвеше.

- Добър вечер, госпожо Грей.

- Здрасти, госпожо Джоунс - казах и се запътих директно към хладилника. Извадих бутилка „Совиньон Блан“.

Крисчън ме последва. Гледаше ме като ястреб. Извадих си чаша. Той си свали сакото и го метна на плота.

- Искаш ли? - изчуруликах сладко. Твърде сладко.

- Не, благодаря - отвърна той. Беше безпомощен. Не знаеше какво да ме прави. Щеше да е комично, ако не беше трагично. „Е, да ходи да си го начука!“ От срещата ни следобед не можех да събера нито една капка съчувствие за никого. Той бавно махна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата. Налях си пълна чаша вино, а той прокара ръка през косата си. Когато се обърнах, госпожа Джоунс бе изчезнала. По дяволите! Та тя ми беше единственият щит! Отпих. Хм... хубаво.

- Спри вече - прошепна той. Направи две крачки. Застана точно пред мен. Много нежно сложи едно кичурче зад ухото ми и го погали с връхчетата на пръстите си.

Тръпка разтърси тялото ми. Дали това ми беше липсвало цял ден? Допирът му? Завъртях глава и го принудих да пусне ухото ми. Погледнах го в очите.

- Какво има? Кажи ми. Говори с мен.

- Няма смисъл. Така или иначе не ме слушаш.

- Напротив. Ти си сред много малкото хора, които слушам.

Отпих голяма глътка.

- Заради името ли е?

- И да, и не. Но предимно заради начина, по който реагира, когато не се съгласих с теб, и всички последици от това. - Погледнах го с очакване. Всъщност очаквах да се ядоса.

- Ана, знаеш, че имам... проблеми. Трудно ми е да... не се ангажирам, когато става дума за теб. Знаеш го много добре.

- Но аз не съм дете. Не съм и актив.

- Знам - каза той и въздъхна.

- Тогава престани да ме третираш така - прошепнах умолително.

Той прокара опакото на ръката си по бузата ми. Пръстът му мина по долната ми устна.

- Не се сърди. Толкова си ми скъпа. Като нещо... безценно, като дете... - Лицето му грееше с нежност, с онази нежност, с която човек се любува на нещо безценно, на... дете. Думите му ме удариха. „Безценна като дете“. Като дете. Едно дете би било нещо безценно за него.

- Но не съм нито дете, нито безценна придобивка, Крисчън. Аз съм ти съпруга. Ако се чувстваш наранен, че не искам да използвам името ти на работа, трябва да ми кажеш.

- Наранен? - Той се замисли и лицето му помръкна. Знаех, че мисли за вероятностите. Изведнъж се стегна, все така замислен и помръкнал, и си погледна часовника.

- Архитектката ще е тук след по-малко от час. Трябва да се нахраним.

О, не, та той не ми отговори! И на всичкото отгоре трябваше да се изправя пред Гиа Матео. Скапаният ми ден се провали окончателно. Погледнах го ядно и се сопнах:

- Този разговор не е приключил.

- Какво още искаш да обсъждаме?

- Може да продадеш компанията.

- Да я продам? - възкликна той учудено и малко недоволно.

-Да.

- И мислиш, че сега, при това състояние на пазара, ще намеря купувач?

- Колко ти струваше?

- Не много.

- А ако фалира?

- Ще оцелеем. - Засмя се. - Но аз няма да позволя да фалира, докато ти си там, Анастейжа.

- А ако напусна?

- Защо да напускаш? Какво искаш да правиш?

- Не знам. Нещо друго.

- Та ти ми каза, че това е мечтата ти. И... поправи ме, ако греша, но аз се заклех пред Бог, пред отец Уолш и пред най-близките ни приятели и роднини да те боготворя и уважавам, да ти помогна да постигнеш мечтите си и да те пазя.

- Не играеш честно, като ми цитираш клетвите ни.

- Никога не съм обещавал да играя честно, когато става дума за теб и сигурността ти. Освен това ти използва клетвите ни като оръжие срещу мен, ако помниш.

И беше прав.