Петдесет нюанса освободени

- Анастейжа, ако си ми още ядосана, изкарай си го на мен после в леглото. - Гласът му изведнъж бе паднал, дрезгав, пълен със сексуален заряд, с хиляди обещания. Очите му бяха пламнали.

„Какво? Легло? Сега?“

Той се засмя на изражението ми. Да не би да очакваше да го вържа? Майчице!

- Седем нюанса неделно - прошепна. - Очаквам ги с нетърпение.

- Гейл - викна изведнъж и след четири секунди госпожа Джоунс се появи. Къде се беше крила? В офиса на Тейлър? Дали ни беше слушала? О, неее!

- Да, господин Грей?

- Може ли вече да вечеряме?

- Разбира се, сър.

Крисчън не сваляше очи от мен. Наблюдаваше ме все едно съм някакво екзотично същество, което може да побегне и да изчезне. Отпих от виното.

- Ще ти правя компания с чаша вино - въздъхна той и пак прокара ръка през косата си.

- Няма ли да ядеш?

- Не. - Погледнах едва докоснатите фетучини само и само да отбягна потъмнелите му очи. И преди да каже каквото и да било, станах и прибрах чинните от масата.

- Гиа скоро ще дойде - казах.

Той сви вежди недоволно, но не каза нищо.

- Оставете на мен, госпожо Грей - каза госпожа Джоунс, когато ме видя да влизам в кухнята.

- Няма нужда.

- Не ви ли хареса вечерята? - попита тя разтревожено.

- Чудесна е, но не съм гладна.

Тя ми се усмихна някак състрадателно, изхвърли всичко от чинията ми и сложи съдовете в машината.

- Трябва да се обадя по телефона - каза Крисчън и ме изгледа преценяващо, преди да се запъти към кабинета си.

Въздъхнах с облекчение и тръгнах към спалнята. Бях все още ядосана, а той просто не разбираше в какво е вината му. Не разбираше, че е направил нещо лошо. Или разбираше? Подсъзнанието ми ме изгледа с присмех иззад очилата си. Да, знаеше много добре. Сега положението в работата ми щеше да стане още по-не-приятно. Той не искаше да го обсъдим дори у дома, където бяхме почти сами. Как щеше да се чувства, ако аз бях нахлула така в неговия офис да му поставям условия? А на всичкото отгоре искаше да ми даде издателството. Да го управлявам! Как по дяволите щях да го управлявам? Не знаех нищичко, не разбирах от бизнес.

Гледах небето над Сиатъл, окъпано от залеза в свежо нежно розово. Както винаги Крисчън искаше да решаваме проблемите си в спалнята... във фоайето... в стаята с играчките... пред телевизора... на плота на кухнята... Всичко винаги опираше до секс! Сексът беше механизмът, с който решаваше всичките проблеми.

Влязох в банята, погледнах се в огледалото и се намръщих. Връщането в реалния свят се оказа много трудно. Когато бяхме сами, в нашето мехурче, всичко беше наред, защото бяхме сами, увити един в друг. Държахме се един за друг. Но после? Сетих се за сватбата, когато си мислех... за бързата кучка, дето слепи ги ражда. Спомних си и за тревогата си дали не бързаме. Не, не биваше да мисля така. Когато се омъжих за него, знаех, че е Петдесет нюанса. Просто трябваше да се държа здраво и да се опитам пак да говоря с него.

Догади ми се от това, което виждах в огледалото. Бях бледа, а и сега щеше да дойде онази ужасна жена.

Бях облечена в сива пола и блуза без ръкави. „Така ли? Я да видим!“ Моето друго аз, вътрешната ми богиня, ме погледна иззад боядисаните си в отровночервено нокти на ръцете. Разкопчах горните две копчета на блузата, измих си лицето, оправих си грима, сложих спирала - малко повече от обикновеното, и малко повече гланц върху устните. Наведох глава, обърнах косата си и с бяс я разресах от корените. Когато пак вдигнах глава, косата ми падна по раменете и гърдите ми. Беше приятно бухнала. Подредих я внимателно зад ушите и тръгнах да търся обувки с високи токчета. В никакъв случай ниските!

Крисчън беше разпънал плановете на масата за хранене. Беше пуснал музика, която ме накара да застина.

- Госпожо Грей - каза топло той и ме изгледа любопитно.

- Какво е това? Какво слушаме? - попитах. Музиката спираше дъха ми.

- Реквиемът на Форе. Изглеждаш различно.

- Не съм го чувала.

- Много е успокоително и отпускащо. Какво си направила с косата си?

- Сресах я - казах. Призрачните гласове ме бяха вдигнали над земята и летях с тях. Той бавно тръгна към мен. Лежерно, при-зрачно, движеше се с музиката.

- Танцувай с мен.

- На тази музика? Та това е реквием! - почти изпищях.

- Да. - Дръпна ме в ръцете си и ме прегърна, зарови носа си в косата ми и бавно ме залюля с музиката. Миришеше божествено. На Крисчън.

О, колко много ми беше липсвал. Увих ръце около врата му и едва преглътнах сълзите си. „Защо правиш това с мен? Защо ме докарваш до такова състояние да не мога да позная себе си, да съм зла?“

- Мразя да се караме - прошепна той.

- Тогава престани да се държиш като магаре.

Той се засмя и гърдите му завибрираха с прекрасния звук на смеха му. Стисна ме по-здраво.

- Магаре?

- Или задник - добавих.

- Предпочитам магарето.

- И аз. Отива ти повече.

Той се засмя пак и ме целуна по челото.

- Реквием? - зачудих се пак. Как е възможно да се танцува на реквием?

- Това е просто една прекрасна мелодия, Ана.

Тейлър се покашля дискретно откъм прага и Крисчън ме пусна.

- Госпожица Матео - каза Тейлър.

„Гаднярка!“

- Покани я - каза Крисчън.