Петдесет нюанса по-тъмно

- Наистина не съм гладна, Крисчън.

Той усърдно продължи да не ми обръща внимание, докато тършуваше в грамадния хладилник.

- Сирене?

- Не и по това време.

- Бретцели?

- От хладилника ли? Не! - сопнах се.

Той се обърна и ми се ухили.

- Не обичаш ли бретцели?

- Не и в единайсет и половина. Лягам си, Крисчън. Ти рови в хладилника цяла нощ, ако искаш. Уморена съм и имах прекалено интересен ден. Ден, който бих искала да забравя. - Смъкнах се от столчето и Крисчън ми се намръщи, ала в момента просто не ми пукаше. Исках да си легна - ужасно бях изтощена.

- Макарони и сирене? - И извади една бяла купа, затворена с фолио. Изглеждаше страшно обнадежден и мил.

- Ти обичаш ли макарони със сирене? - попитах го.

Крисчън въодушевено закима и сърцето ми се разтопи. Той изведнъж придоби невероятно момчешки вид. Кой можеше да си го помисли?! Крисчън Грей да обича детска храна.

- Искаш ли? - попита той с надежда. Не можех да му устоя. Пък и бях гладна.

Кимнах и му се усмихнах, а той ми се ухили до уши. Свали фолиото от купата и я сложи в микровълновата фурна. Върнах се на столчето и вперих очи в прекрасния господин Грей - в мъжа, който искаше да се ожени за мен, а в момента грациозно и вещо шеташе в кухнята.

- Значи знаеш как се използва микровълновата, а? - подра-зних го.

- Ако е полуфабрикат, обикновено мога да направя нещо от него. Обаче имам проблем с истинското готвене.

Не можех да повярвам, че това е същият човек, който стоеше на колене пред мен преди няма и половин час. Беше възвърнал обичайната си променливост. Той сложи на бара покривчици и нареди върху тях чинии и прибори.

- Много е късно - измърморих.

- Недей да ходиш утре на работа.

- Непременно трябва да отида. Шефът ми заминава за Ню Йорк.

Крисчън свъси вежди.

- Искаш ли да се разходим дотам през уикенда?

- Проверих прогнозата за времето. Изглежда, ще вали.

- О? Тогава какво ти се прави?

Изпиукването на микровълновата съобщи, че вечерята ни е стоплена.

- В момента искам просто да я карам ден за ден. Цялото това вълнение е... изтощително. - Погледнах го с вдигнати вежди, физиономия, на която той благоразумно не обърна внимание.

Крисчън сложи бялата купа между чиниите и седна до мен. Изглеждаше замислен, разсеян. Сложих макарони и за двама ни. Ухаеха божествено и устата ми се напълни със слюнки. Умирах от глад.

- Извинявай за Лийла - каза той.

- Защо ми се извиняваш? - Ммм, макароните бяха също толкова вкусни, колкото ухаеха. Стомахът ми изкурка признателно.

- За теб сигурно е било ужасен шок да я завариш в квартирата си. Тейлър лично я е претърсил преди това. Беше много разстроен.

- Не обвинявам Тейлър.

- И аз не го обвинявам. Той обикаляше да те търси.

- Така ли? Защо?

- Не знаех къде си. Беше си оставила чантата, телефона си. Не можех да те открия. Къде беше? - меко попита той, но в думите му усетих заплашителни нотки.

- С Итън отидохме в бара срещу нашия блок. За да гледам какво става.

- Ясно. - Атмосферата между нас едва доловимо се промени. Вече не беше весела.

„Добре, дай да видим... Тази игра може да се играе и от двама. С твоите камъни - по твоята глава, господин Петдесет нюанса“. Исках да задоволя изгарящото ме любопитство, но се боях от отговора.

- Е, какво прави с Лийла в квартирата? - попитах го, като се опитах да си придам равнодушен вид.

Погледнах го и той замръзна с вилица макарони, увиснала във въздуха. „О, не, това не е на добре“.

- Наистина ли искаш да знаеш?

Стомахът ми се сви и изведнъж изгубих апетит.

- Да - промълвих. „Наистина ли? Ама наистина?“ - Подсъзнанието ми беше захвърлило празната си бутилка джин на пода и ме зяпаше ужасено.

Крисчън стисна устни и се поколеба.

- Разговаряхме и я изкъпах. - Гласът му звучеше дрезгаво и след като не му отговорих, бързо продължи: - И я облякох в твои дрехи. Надявам се, че нямаш нищо против. Наистина беше мръсна.

Мамка му. Изкъпал я е?!

Адски неуместно! Бях замаяна, взирах се в недоядените си макарони. Сега направо ми се пригади от вида им.

„Опитай се да го оправдаеш“ — наставляваше ме подсъзнанието ми. Тази хладнокръвна, разсъждаваща част от разума ми знаеше, че Крисчън го е направил просто защото е била мръсна, обаче не ми беше лесно. Моето деликатно, ревниво его не можеше да го понесе.

Изведнъж ми се доплака - не да се поддам на женски сълзи, които благоприлично се стичат по бузите, а да завия срещу луната. Дълбоко си поех дъх, за да овладея това желание, но гърлото ми беше сухо и прегракнало от сподавените сълзи и ридания.

- Нищо друго не можех да направя, Ана - тихо каза той.

- Още ли изпитваш нещо към нея?

- Не! - ужасено възкликна Крисчън. Извърнах се и отново се вторачих в храната, от която ми се повдигаше. Просто не можех да го гледам в такова състояние.

- Но когато я видях такава - съвсем променена, отчаяна... Загрижен съм за нея, просто по човешки. - Той сви рамене, сякаш се отърсваше от неприятен спомен. Божичко, да не би да очакваше от мен съчувствие?

- Погледни ме, Ана.