Петдесет нюанса по-тъмно

- Крисчън, оттогава минаха седмици. Той беше пиян, аз бях пияна, ти ме спаси - повече няма да се повтори. Той не е Джак, за бога!

- Итън е там. Може да му прави компания.

- Той иска да се види с мен, не с Итън.

Крисчън ми се намръщи.

- Той ми е просто приятел - подчертах.

- Това не ми харесва.

„Е, и?!“ Божичко, понякога можеше да изкара човек от кожата му. Дълбоко си поех дъх.

- Той ми е приятел, Крисчън. Не съм го виждала от изложбата. А и тогава беше за кратко. Знам, че ти нямаш приятели, освен онази ужасна жена, обаче да си ме чул да мърморя, че се срещаш с нея? - изсумтях и Крисчън изумено примига. - Искам да се видя с него. Проявих се като лоша приятелка. - Подсъзнанието ми се разтревожи. „С крак ли му тропаш? Я внимавай, момиче!“

Сивите му очи се впиха в мен.

- Наистина ли мислиш така?

- За какво?

- За Елена. Предпочиташ да не се виждам с нея ли?

- Абсолютно. Предпочитам да не се виждаш с нея.

- Защо не си ми казала?

- Защото не е моя работа. Ти я смяташ за своя единствена приятелка. - Свих ядосано рамене. Крисчън наистина не разбираше. Как стана така, че пак разговаряхме за нея? Не исках даже да мисля за госпожа Робинсън. Опитах се да върна разговора към Хосе. - Както не е твоя работа да определяш дали мога да се виждам с Хосе. Не разбираш ли?

Той ме гледаше озадачено. „О, какво му минава през ума?“

- Може да пренощува тук - каза Крисчън. - Така поне ще го държа под око.

„Слава богу!“

- Благодаря! Знаеш ли, ако ще живея тук... - Спрях. Крисчън кимна. Знаеше какво се опитвам да му кажа. - Не че нямаш достатъчно място - добавих.

Ъгълчетата на устните му бавно се извиха нагоре.

- Подсмихвате ли ми се, госпожице Стийл?

- Определено, господин Грей. - Скочих на крака, в случай че ръцете започнат да го сърбят, събрах чиниите и ги заредих в съ-домиялната.

- Това е работа на Гейл.

- Вече я свърших. - Изправих се и го погледнах. Наблюдаваше ме напрегнато.

- Имам малко работа - каза той извинително.

- Добре, ще намеря с какво да се занимавам.

- Ела тук - заповяда ми Крисчън, но гласът му беше мек и съблазнителен, очите му блестяха. Без колебание се хвърлих в обятията му и го прегърнах през врата. Той просто ме притисна към себе си, без да прави нищо друго.

- Добре ли си? - прошепна в косата ми.

- Дали съм добре ли?

- След случилото се с онзи капут? След случилото се снощи?

- тихо прибави той.

Вгледах се в тъмните му сериозни очи. „Добре ли съм?“

- Да - прошепнах.

Крисчън ме прегърна още по-силно. Почувствах се едновременно в пълна безопасност, обичана и обект на нежни грижи. Какво блаженство! Затворих очи и се насладих на усещането, че съм в ръцете му. Обичах този мъж. Обичах опияняващия му аромат, силата му, непостоянството му — обичах моя Петдесет нюанса.

- Не искам да се караме - промълви той, целуна ме по косата и дълбоко си пое дъх. - Както обикновено, ухаеш божествено, Ана.

- И ти. - Целунах го по шията.

За мое съжаление Крисчън скоро ме пусна.

- Няма да се бавя повече от два часа.

Вяло се размотавах из апартамента. Крисчън още работеше. Бях взела душ и носех долнище на анцуг и тениска. Скучаех. Не ми се четеше. Щом седнех някъде, си спомнях Джак и пръстите му върху мен.

Отбих се в предишната си спалня, стаята за подчинените. Хосе можеше да спи там - гледката щеше да му хареса. Наближаваше осем и петнайсет и слънцето залязваше. Светлините на града блещукаха под мен. Беше великолепно. Да, на Хосе щеше да му хареса тук. Разсеяно се зачудих къде ще закачи портретите ми Крисчън. Предпочитах да не го прави. Не изгарях от желание да гледам собствената си физиономия.

Слязох в коридора, стигнах пред стаята с играчките и без да се замисля, натиснах бравата. Крисчън обикновено я държеше заключена, но за моя изненада вратата се отвори. Странно. Чувствайки се като дете, което се е чупило от училище и е отишло в забранената гора, влязох в тъмната стая. Натиснах електрическия ключ и лампите под корниза осветиха мрака с мекото си сияние. Точно такава си я спомнях. Тук човек се чувстваше като в утроба.

Пред очите ми проблеснаха спомени от предишното ми идване тук. Коланът... Потреперих. Сега невинно висеше при другите на закачалката до вратата. Колебливо прокарах пръсти по коланите, камшиците, палките и бичовете. Божичко. Ето какво трябваше да изясня с доктор Флин. Можеше ли човек с такъв начин на живот да престане просто ей така? Струваше ми се абсолютно невероятно. Отидох до леглото, седнах на мекия червен сатенен чаршаф и обходих с поглед всички уреди.

До мен се намираше пейката, над нея - бастуните. „Адски са много! Не стига ли и един?“ Е, колкото по-малко мислех за това, толкова по-добре. И голямата маса. Така и не я бяхме опитвали, каквото и да се правеше върху нея. Очите ми попаднаха върху кожения диван и аз отидох и седнах на него. Беше просто диван, нищо необичайно - нямаше ремъци, с които да се стяга нещо, или поне аз не виждах такива. Обърнах към „музейния“ скрин. Обзе ме любопитство. Какво държеше в него Крисчън?