Петдесет нюанса по-тъмно

- Но аз съм тук само от седмица!

- Да, Анастейжа, разбирам, обаче Джак винаги е подчертавал твоите способности. Имаше големи надежди за теб.

Спрях да дишам и си помислих, че е имал големи надежди да ме вкара в кревата си, определено.

- Ето ти подробна трудова характеристика. Прегледай я внимателно и по-късно днес можем да я обсъдим.

- Но...

- Моля те, знам, че е неочаквано, но вече се свързах с основните автори на Джак. Твоите бележки по първите глави не са останали незабелязани от другите редактори. Имаш остър ум, Анастейжа. Всички смятаме, че можеш да се справиш.

- Добре. - „Това просто не е възможно“.

- Виж, помисли си. Междувременно можеш да заемеш кабинета на Джак.

Изправи се, с което ми показваше, че ме освобождава, и ми подаде ръка. Стиснах я, тотално зашеметена.

- Радвам се, че Джак си отиде - прошепна Елизабет и по лицето й за миг премина сянка. „Мама му стара!“ Какво й беш< направил?

Когато се върнах на бюрото си, извадих блакберито и се обадих на Крисчън. Той вдигна веднага и попита загрижено:

- Добре ли си, Анастейжа?

- Току-що ми дадоха мястото на Джак. Е, временно... - изло-мотих аз.

- Шегуваш се!

- Имаш ли нещо общо с това? - Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.

- Не. Абсолютно нищо. Тъй де, при цялото ми уважение, Анастейжа, ти си там само от една седмица - не че искам да те обидя.

- Знам. - Намръщих се. - Явно Джак наистина ме е ценил.

- Виж ти - ледено отбеляза Крисчън, после въздъхна.

- Е, бебчо, щом смятат, че можеш да се справиш, сигурен съм, че ще успееш. Честито. Може би трябва да го отпразнуваме след срещата с Флин.

- Хмм. Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това?

Той помълча малко и след това произнесе с нисък заплашителен глас:

- Съмняваш ли се в мен?

Преглътнах мъчително. Божичко, колко лесно се ядосваше!

- Извинявай - прошепнах.

- Ако имаш нужда от нещо, съобщи ми. А, и още нещо.

- Какво?

- Използвай блакберито - изсумтя той.

- Добре, Крисчън.

Той не затвори, както очаквах, а дълбоко си пое дъх.

- Говоря сериозно. Ако имаш нужда от мен, тук съм. - Думите му прозвучаха много по-меко, помирително. О, колко беше непостоянен... настроението му се менеше като метроном, настроен на ргезю.

- Добре - казах аз. - Трябва да свършваме. Ще се местя на ново работно място.

- Ако имаш нужда от мен, обади се. Сериозно.

- Знам. Благодаря, Крисчън. Обичам те.

Усетих усмивката му отсреща. Бях си го върнала.

- И аз те обичам, бебчо. - О, дали някога щеше да ми омръзне да ми повтаря тези думи?

- Дочуване.

- Дочуване, бебчо.

Затворих и погледнах към кабинета на Джак. Моят кабинет! Мама му стара - Анастейжа Стийл, и.д. главен редактор. Кой да си го помисли? Трябваше да поискам повече пари.

Какво щеше да си каже Джак, ако научеше? Потръпнах при тази мисъл и разсеяно се зачудих какво прави тази сутрин, след като очевидно не е в Ню Йорк, както е очаквал. Влязох в новия си кабинет, седнах на бюрото и се заех да чета трудовата характеристика.

В дванайсет и половина ми се обади Елизабет.

- Ана, в един имаме среща в заседателната зала. С Джери Роч и Кей Бести - президента и вицепрезидента на издателството. Ще присъстват всички главни редактори.

Мамка му!

- Трябва ли да подготвя нещо?

- Не, това е просто неофициална среща, събираме се веднъж месечно. Ще има и обяд.

- Благодаря. - Затворих.

„Мама му стара!“ Прегледах актуалния списък с авторите на Джак. Да, общо взето ги бях покрила. Имах петте ръкописа, на които държеше той, плюс още два, които наистина трябваше да се обмислят за публикуване. Дълбоко си поех дъх - не можех да повярвам, че вече е обяд. Времето направо беше отлетяло и това ми харесваше. Тази сутрин ми се бяха струпали адски много вълнения. Изпиукването на календара ми съобщи, че имам среща.

О, не - Мия! В цялата суматоха бях забравила за нашия обяд. Извадих блакберито от чантата си и отчаяно затърсих номера й.

Телефонът ми иззвъня.

- Той е, на рецепцията - прошепна Клер.

- Кой? - В първия момент си помислих за Крисчън.

- Русият бог.

- Итън ли?

О, какво ли искаше? Моментално се почувствах гузна, че не съм му се обадила.

Облечен в синя карирана риза, бяла тениска и дънки, Итън ми се усмихна широко.

- Леле! Изглеждаш секси, Стийл! - Кимна одобрително и ме прегърна приятелски.

- Какво е станало? - попитах аз.

Той се намръщи.

- Нищо. Просто исках да те видя. От известно време не сме се чували и исках да проверя как се отнася с теб твоят тузар.

Изчервих се и не успях да скрия усмивката си.

- Аха, ясно! - възкликна Итън и вдигна ръце в знак, че се предава. - Познавам по тайната усмивка. Не ми казвай нищо повече. Наминах просто да видя дали имаш време да обядваме заедно. Записвам курс по психология в Сиатълския университет през септември. За магистратурата.

- О, Итън! Случиха се цял куп неща. Имам да ти разказвам много, но точно сега не мога. Имам среща. — Внезапно ми хрумна нещо. - И се питам дали не можеш да ми направиш една адски голяма услуга? — Сключих умолително ръце.

- Естествено - озадачено отвърна той.