Петдесет нюанса по-тъмно

- Имате много негативно мнение за себе си, Ана. И честно казано, това говори повече за вас, отколкото за Крисчън. Не е точно като неговото отвращение от себе си, но ме изненадвате.

- Ами, само го вижте... и после вижте мен.

Доктор Флин се намръщи.

- Вече го направих. Виждам един привлекателен млад мъж и една привлекателна млада жена. Защо не се възприемате като привлекателна, Ана?

„О, не...“ Не исках да говорим за мен. Вторачих се в пръстите си. Рязко почукване на вратата ме стресна. Крисчън влезе в стаята, ядосано вперил очи в нас. Изчервих се, а Флин благодушно се усмихна на Крисчън.

- Заповядай, Крисчън.

- Струва ми се, че времето изтече, Джон.

- Почти, Крисчън. Седни при нас.

Крисчън седна, този път до мен, и собственически постави ръка върху коляното ми. Това не остана незабелязано от психиатъра.

- Имате ли други въпроси, Ана? — попита ме доктор Флин с очевидна загриженост. Мамка му... не биваше да задавам последния въпрос. Поклатих глава.

- Крисчън?

- Днес не, Джон.

Флин кимна.

- Може би няма да е зле двамата да дойдете пак заедно. Сигурен съм, че Ана ще има още въпроси.

Крисчън неохотно кимна.

Изчервих се. Мамка му... той искаше да се разрови надълбо-ко. Крисчън стисна ръката ми, погледна ме напрегнато и тихо попита:

- Искаш ли?

Усмихнах му се и кимнах. Да, щяхме да го смятаме за невинен до доказване на противното, благодарение на добрия доктор от Англия.

Крисчън отново стисна ръката ми, обърна се към Флин и го попита:

- Как е тя?

„Аз ли?“

- Ще се оправи - успокоително отвърна психиатърът.

- Добре. Дръж ме в течение.

- Непременно.

Мама му стара. Говореха за Лийла.

- Е, време е да вървим да отпразнуваме твоето повишение -многозначително ми каза Крисчън.

Кимнах срамежливо и той се изправи.

Сбогувахме се набързо с доктор Флин и Крисчън неприлично припряно ме изтика навън.

На улицата се обърна към мен.

- Как мина? - Гласът му звучеше тревожно.

- Добре.

Той ме погледна подозрително. Наклоних глава настрани.

- Моля ви, не ме гледайте така, господин Грей. По докторско предписание ще ви смятам за невинен до доказване на противното.

- Какво означава това?

- Ще видиш.

Той стисна устни и присви очи.

- Качвай се в колата — заповяда ми и ми отвори вратата на сааба.

О, промяна на посоката. Блакберито ми започна да звъни. Извадих го от чантата си.

„Мамка му, Хосе!“

- Здрасти!

- Здрасти, Ана...

Вторачих се в господин Петдесет нюанса, който ме наблюдаваше подозрително. „Хосе“ - произнесох му с устни. Той продължи да ме гледа безизразно, но очите му станаха сурови. Да не си мислеше, че не забелязвам? Насочих вниманието си към Хосе.

- Извинявай, че не ти се обадих. За утре ли става дума? - попитах Хосе, обаче продължавах да се взирам в Крисчън.

- Да, виж - разговарях с някакъв тип в апартамента на Грей, тъй че знам къде да доставя снимките и би трябвало да съм там между пет и шест... после съм свободен.

„Уф“.

- Ами, аз всъщност в момента живея при Крисчън и ако искаш, той е съгласен да отседнеш там.

Крисчън силно стисна устни. Хмм - страхотен домакин!

Хосе помълча малко, докато смели новината. Потръпнах. Не бях имала възможност да разговарям с него за Крисчън.

- Добре — накрая отвърна той. - Тая работа с Грей сериозна ли е?

Извърнах се от колата и се насочих към отсрещния тротоар. -Да.

- Колко?

Свих устни. Защо Крисчън трябваше да слуша този разговор?

- Сериозна е.

- Той с тебе ли е в момента? Затова ли ми отговаряш едносрично?

-Да.

- Добре. Значи ти е разрешено да излезеш утре, така ли?

- Естествено. - Надявах се. Автоматично стиснах палци.

- Къде ще се срещнем?

- Можеш да ме вземеш от работа - предложих аз.

- Добре.

- Ще ти пратя есемес с адреса.

- В колко часа?

- В шест?

- Хубаво. Тогава до утре, Ана. Нямам търпение да се видим. Липсваш ми.

Ухилих се.

- Супер. До утре. - Затворих и се обърнах.

Крисчън се беше облегнал на колата и внимателно ме наблюдаваше с непроницаемо изражение.

- Как е твоят приятел? - попита хладно.

- Добре е. Ще ме вземе от работа и сигурно ще отидем да пийнем по нещо. Ще дойдеш ли с нас?

Крисчън се поколеба. Сивите му очи бяха студени.

- Не те ли е страх, че може да опита нещо?

- Не! - троснах му се.

- Добре. - Той вдигна ръце в знак, че се предава. - Излезте с приятеля ти и ще се видим по-късно вечерта.

Очаквах кавга и лесното му съгласие ме изненада.

- Виждаш ли, мога да бъда и сговорчив - подсмихна се Крисчън. Извих устни. „Ще видим“.

- Може ли аз да карам?

Изненадан от молбата ми, Крисчън примига.

- Предпочитам да не караш.

- Защо?

- Защото не обичам да ме возят.

- Сутринта не възрази и като че ли търпиш да те вози Тейлър.

- Имам пълно доверие в шофьорските умения на Тейлър.

- А в моите нямаш, така ли? - Сложих ръце на кръста си. -Честно казано, шантавият ти стремеж да контролираш всичко не познава граници. Карам кола от петнайсетгодишна!

Той сви рамене, като че ли това нямаше абсолютно никакво значение. О, направо ме побъркваше! Невинен до доказване на противното ли? Глупости!

- Колата моя ли е? - попитах.

Крисчън ми се намръщи.

- Естествено, че е твоя.